Коментар под една статия на Стивън Холмс и Иван Кръстев във в. "Дневник":

Авторите са заобиколили въпроса с лидерството и неговите легитимности с една постна констатация..
А трябваше по-обширно да ни занимаят с нея.
Да пробваме със сравненията, по примера на авторите.
Югославия, Милошевич, Дейтън..
Дотук добре.
А Косово?
Когато прецедентът "Косово" непрекъснато вика и крещи около принципът за стабилността на границите, то тези изречения стоят някак изкуствено и алогично: "Мотивация на Запада в Украйна изглежда също по-скоро педагогическа, отколкото стратегическа – да покаже на Путин, че насилственото прекрояване на границите в Европа днес е неприемливо."
Каква педагогика, каква дидактика, когато педагогът пиян-залян ломоти нещо за трезвеност.
Да припомним, че западът и "лидерът" ѝ участваха в друго упражнение, което силово преначерта политическия пейзаж в една съвсем съседна страна. Няма да чуем от Кръстев и дума за охридското споразумение между македонци и албанци, известен като "Охридски рамковен договор". Няма да чуем, защото в онази история албанските сепаратисти бяха добри, поне по стандартите на "лидера", а македонците - лоши.
Лидерство?
Може, ако лидерът е морален, спазва принципи, а не се държи като ром в претъпкан автобус, а легитимността произтича от морала, а не от силата.
Е, нека не се учудваме, че позицията на Вашингтон и Брюксел в украинския конфликт не излъчва нито лидерство, нито легитимност, а поведението на Путин е реципрочно на поведението на лидерите. Неморално, но опиращо се на силата, а това значи възможно.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите