|
Ето за какво са си мечтали Соломон Паси и компания преди петнадесетина години:
Краят на предпоследната империя: Разпадането на Русия
Д-р Любомир Иванов*)
Д-р Соломон Паси**)
Марин Михайлов***)
☼) Възгледите, изразени в тази статия са лични на нейните автори и не отразяват официални становища на правителства или други институции.
*) Д-р Любомир Иванов е Президент на Фондация Манфред Вьорнер от 1994. Ръководител на секция Логика в Института по математика и информатика, БАН. Съучредител и Вицепрезидент на Атлантическия клуб в България, член на Съвета на Асоциацията на Атлантическия договор, Париж. Координатор на програмата Маршалови стипендии за България на Джърман Маршал Фонд - САЩ. Член на Управителния свет на Фондация Развитие на гражданско общество от 1997. Депутат и Председател на Парламентарна група в VII ВНС, Парламентарен секретар na МВнР и член на Координационния съвет на СДС, 1990-91. Съучредител на Природен Фонд, София, 1989.
**) Д-р Соломон Паси е президент-основател на Атлантическия Клуб в България от 1990 година, първата Атлантическа неправителствена организация в Централна и Източна Европа. През 1990 година като депутат в Бъларския Парламент е съавтор на проектозаконите за присъединяването на България към НАТО и оттегляне от Варшавския договор, за присъеднияване на България към международната коалиция в Персийския залив срещу Саддам, и за присъединяване на България към ЕС.
***) Марин Михайлов е независим външно-политически анализатор, който работи в областта на Европейската и Евро-атлантическта интеграция. Участвал е в разработката на няколко статии и проучвания по въпросите на външнта политика, Европесккия Съюз, НАТО, Бивша Югославия, Русия, и др. Член е на Атлантическия Клуб в България и работи като анализатор.
Краят на предпоследната империя: Разпадането на Русия
Периодичните руски кризи и сътресения през последните няколко години поставят на дневен ред един ключов за бъдещето на света въпрос. Дали Русия е действително реформираща се държава, която въпреки многобройните си проблеми, болести и временни неуспехи ще съумее да се запази като държавна формация и да предложи по-добри перспективи на своите граждани, или е обречена да продължава своя упадък до пълното си разпадане. Малко са анализаторите, които се спират на тази втора възможност. Политиката на западните правителства се ръководи от доброжелателния оптимизъм, че Русия ще се съвземе постепенно, че така наречените реформи рано или късно ще доведат до добри резултати. Основната грижа на Запада е да запази стабилността на страната, за което е готов да налива сериозни пари с надеждата да предотврати катастрофата, виждана като комунистически преврат, гражданска война или загубата на отговорен контрол върху руския ядрен арсенал.
Какво показа развитието на събитията в Русия през последните години? На първо място държавата вече не е в състояние да изпълнява свои основни функции като събирането на данъци, гарантирането на реда, изплащането на пенсии и дотации и т.н.
Всички тези функции се децентрализират и по естествен път се поемат от отделните региони и републики. Второ, основният резултат от досегашната икономическа и структурна реформа се свежда до изграждането на монополни образувания, които спъват по-нататъшната реформа и "феодализират" икономическия живот. Трето, в Русия не съществува правова държава, която да осигури националното обединение около общи ценности и да гарантира законовото единство на държавата. Четвърто, целите на проядената от корупция и обединена с престъпността държавна администрация игнорират стремежа на руските граждани към осигуряване на благосъстоянието им.
На пето, но съвсем не на последно място: става ясно, че финансовата помощ от Запада е напълно неефективна поради липсата на държавни структури, които да гарантират, че тя отива по своето предназначение - да изправи Русия на крака. Размерите на Русия я правят качествено различна от всички други страни и опитът на международната общност с други кризисни държави е неприложим тук. Мащабите на страната не позволяват външни сили да помогнат за регулирането на нейната икономика. И крайният успех, и провалът на системата зависят изцяло от руските граждани и техните правителства. Западът е изправен пред дилемата или паричните помощи да бъдат дадени на правителството, което по правило ще злоупотреби с тях, или да бъдат предоставени под формата на храна за над 30-те милиона души, живеещи под линията на бедността, с което няма да бъде постигнато нищо друго освен временно облекчаване на положението им. Вярата в постепенното съвземане на сегашна Русия чрез просветителство и финансови инжекции е най-вече плод на обяснимия страх, който Западът изпитва дори само от мисълта за бъдещия разпад на Русия.
Финансовата и икономическата подкрепа от Запада обаче не само е неефективна, а дори е контрапродуктивна. Вместо да укрепва свободния пазар, демокрацията и законността, тя стабилизира и подхранва мафията и затвърждава нейната симбиоза с държавна власт. В Русия Западът се бори срещу погрешен противник, или по-точно срещу по-малката злина. Истинската злина е мафията, а не комунистите, които дори да се върнат на власт, просто ще пренаредят доминото на мафиотските структури, за да си извоюват достоен пай.
Перманентната криза в Русия се самовъзпроизвежда (вече 10-а година) и засилва тенденцията към дезинтеграция. Малко са оставащите обединителните фактори, сред които изпъкват относителната етническа хомогенност и все още лоялната, но прогресивно западаща армия. Скоро те ще се окажат недостатъчна спойка в общество, разтърсвано от най-мощните трусове през отиващия си век. Кризите в Северен Кавказ, Чечня и Дагестан показват, че руската армия - едно от малкото останали средства за поддържане на държавното единство, също не е в състояние да изпълнява своите функции. Кавказките конфликти ясно демонстрират слабостите във военния капацитет на страната. Като цяло войската не е готова да се справи с възникващите вътрешни конфликти. А от друга страна непрекъснатата употреба на армията във вътрешни войни води до нейната трайна деморализация и демотивация. Дислокацията на въоръжените сили и военното обучение в Русия все още са насочени към участие в хипотетична общоевропейска война. Повечето руски военни части се състоят от непокорни и недобре обучени наборни войници с остаряла екипировка.
Липса на правова държава
Всички опити на Русия да постигне двете си основни декларирани цели от постсъветския период – изграждане на демокрация и пазарен капитализъм, се сблъскват неизменно с липсата на съвременна правна система и на правова държава. В действителност през цялата си история, от царете до комунистическото управление, Русия по същество не е познавала и не е създала традиции на правова държава. Наследството от предишните поколения представлява сблъсък между обществото и държавата, управлявана от произволни и недосегаеми власти. Властта винаги е била упражнявана безмилостно и без право на защита на нейните жертви. Днешна Русия до голяма степен носи отпечатъците на своята история. Когато беше създадена новата федерация в началото на 90-те, реформаторите, съветвани от западните си приятели, се надяваха, че след създаването на нация от собственици всичко останало ще последва от само себе си. Те вярваха, че ако собствеността се изземе от ръцете на държавата, новите собственици ще имат интерес от създаването на правова държава. Тези надежди се оказаха напълно нереалистични в руските условия. Днес, когато две трети от собствеността е в частни ръце, новата класа собственици въобще не е заинтересована да организира правова държава. Много от сегашните собственици забогатяха чрез подкупи, рекет и насилие, които им осигуриха руските мини, рафинерии и заводи. Те не приветстват изграждането на силно правораздаване, нито пък биха желали да загубят възможността да използуват единствените методи, чрез които могат да благоденстват. В резултат федерацията е неспособна да поддържа единно законодателство.
Руските съдилища вече са регистрирали множество местни нормативни актове, които са несъвместими с Конституцията или с федералните закони. Централната власт е неспособна да се справи с това положение. В действителност днешна Русия не се управлява от конституция и закони, а от договорености, неформални правила, които са нещо средно между полулегални и феодални кодекси. Един от основните елементи на държавата - юридически организираната власт, на практика отсъства във все по-голяма степен в Русия. Липсата на чувство за приобщеност към общи ценности е важен фактор, подкопаващ чувството за единна нация сред населението на Русия. Задълбочаващата се държавна криза и невъзможността да се изградят силни институции за опазване на закона и действаща единна съдебна система ще засилват дезинтеграционните тенденции и ще ги превърнат в необратими.
Неотделимост на държавата от организираната престъпност
Отсъствието на правова държава е рай за организираната престъпност. Разбира се, руската престъпност далеч не е нов феномен. Макар и през по-голямата част от съществуването си Русия да е била повече или по-малко страна на реда, тя никога не е била страна на закона, дори по стандартите на съответния исторически период. Опитите след 1989 да бъде изградена правова държава не само на повърхността, но и в дълбочина, се провалиха в огромна степен, и то, както изглежда, необратимо. Независимо че държавните институции се показват силни и алчни, когато са засегнати интересите им, те са слаби и апатични при защитата на интересите на руските граждани. Това създава условия за растеж на новата организирана престъпност, която ограбва частния сектор на страната. Когато държавата не може да помогне да се съберат вземанията, да гарантира бизнеса и да осигури обществените услуги, нормално е рационалният бизнесмен да потърси тези гаранции от другаде. Така се появява рекетът на организираната мафия, която пък има интерес да поддържа администрацията слаба и подкупна.
Организираната престъпност се разпростира над корумпираната бюрокрация, която от своя страна администрира икономиката. Локалните политически барони стават "защитници" на всеки бизнес в своя обсег. Различни кланове делят икономическата баница по принципа на районирането или на специализацията. Най-много обезпокоява фактът, че започва самовъзпроизводството на това корумпирано общество. Неотдавнашно проучване на общественото мнение в Москва показва, че гражданите считат общинската администрация за корумпирана, но мнозинството все още е готово да я преизбере.
Поредицата от скандали за пране на руски мръсни пари в Ню Йорк, Швейцария и другаде потвърждава, че злото на организираната престъпност е втъкано в руския живот и започва да инфектира останалата част от света. Обичайно, организираната престъпност се специализира в обособени икономически области като наркотици, проституция и оръжия. Руската организирана престъпност обхваща всички области и достига до най-високите етажи на управляващите. В Русия практически е невъзможно да се каже дали дадени пари са спечелени законно или не. Това е така, защото престъпността не е в периферията, а е в самото ядро на обществото. Според руското министерство на вътрешните работи организираната престъпност контролира 40% от икономиката. Има и оценки, които показват по-висок процент. За половината от руските банки се смята, че са контролирани от престъпни синдикати.
Престъпността, която има интерес да поддържа слаба държава, на практика вече започва обективно да действа срещу единството на Руската федерация. Показателно е, че другите посткомунистически страни в по-голяма или по-малка степен успяха да се справят с мафията и корупцията, като ключовите фактори за това бяха общественото мнение и помощта на приятелски европейски държави. Става все по-ясно, че при мащабите на тяхната страна руснаците не биха могли да се справят със злото на престъпността, сляла се с държавните структури.
Начинът, по който Елцин избра през декември своя наследник, както и сделката, която седи зад този избор и която цели да запази положението и придобивките на най-близкото президентско обкръжение, са още едно доказателство за недосегаемостта на корупцията в Русия и за настаняването й в сърцето на властта.
Феодализиране на икономиката
Икономическото положение на Русия е мрачно. Неуспехът да бъде преструктурирана икономиката и неговите данъчни последици остават дългосрочен проблем. Това положение се влошава от хроничната слабост на държавата, за която в най-голяма степен е показателна широко разпространената корупция: действие на различни мафии, неплащане на данъци и нелегално изтичане на капитали. Общата цена на корупцията е оценена на 15 млрд. долара годишно и официални представители признават открито безполезността дори на външната помощ.
Предприетите мерки в икономическата реформа като либерализация на цените, на външната търговия и приватизацията, се оказват напълно недостатъчни. Първостепенната задача - да се освободи обществото от постсъветските структури, оглавени от икономическите монополи – засега не е по силите на руския елит.
"Червените барони" побързаха още със самото изчезване на комунистическата партия да ограбят предприятията си и да прехвърлят присвоените пари в офшорни банки. Сега вместо свободна конкуренция руснаците се сблъскват с огромни мафиотски монополи. Ръководителите на заводите и на селскостопанските предприятия се държат по-скоро като феодални господари, отколкото като съвременни мениджъри. Това феодализиране на икономиката, разграбването и общата некомпетентност довеждат дотам, че както централната, така и регионалните власти са неспособни да осигурят функционирането на обществените служби и поставят по-голямата част от гражданите в по-лошо положение, отколкото по съветско време.
Реалният, макар и временен успех от стабилизацията от 1995-97 и 1999, постигнат с мощна финансова подкрепа и в тясно сътрудничество с Международния валутен фонд, на практика допринесе за растежа и за заздравяване на позициите на олигархиите и монополите. Именно техните интереси се оказаха враждебни на реформите. С други думи реформите, които МВФ и реформаторите в Русия виждат като ключови, са яхнати от финансово-индустриалните групи, които бяха облагодетелствани от временната икономическа стабилизация.
Сриване на федералната система
Аналогични признаци на феодализация, раздробяване и корупция се наблюдават и в рамките на федерацията. Какви фактори все още поддържат контрола на централната власт върху "периферията"? Основната причина за досегашното единство е, че Руският съюз, дори и неефективен, слаб, корумпиран, все още се възприема от мнозина като по-добър от всяка алтернатива. Алтернативата най-често е неизвестност, която плаши. Сега основното средство на управляващите да поддържат макар и ограничен контрол над регионите и областите, са преговорите и отстъпките. Фактът, че Москва непрекъснато е "изненадана" от различни регионални инициативи или конфликти, показва липсата на възможност за осъществяване на контрол. Причина за всичко това е отсъствието на ефективно управление.
Централната власт е принудена да сключва сделки с местните елити (които не са нищо друго освен предишните партийни величия и тяхното обкръжение) и да се пазари там, където преди е командвала с декрети. Централната власт отстъпва пред местните "феодали" и е неспособна да защити населението. Напрежението в Северен Кавказ показва, че регионалните изблици на насилие и на политически екстремизъм ще продължават да бъдат неконтролируеми и непрестанни. Руските служби за сигурност очакват, че безредици ще възникват ежегодно, а на всеки три години ще има сериозен междурегионален сблъсък.
Една от най-драматичните последици от кризите през последните години е реалната заплаха от пълна дезинтеграция на Русия. Факт е, че в момента 40 от общо 89 региона поддържат договорни отношения с Москва и се опитват да разширят автономията си. Безпрецедентно явление за една федерация са “посолствата”, които редица руски области и републики поддържат в Москва. Регионите все повече поемат и функции по своето икономическо регулиране. Този интервенционизъм на местните власти е пряка последица от кризата от 1998 и е нова проява на тяхната еманципация от центъра - с въвеждането на мерки за контрол върху цените, насочени срещу инфлацията.
Някои региони предприемат предизвикателно поведение по отношение на Москва. Например Якутският президент Николаев едностранно решава да задържи златните резерви, които трябва да бъдат прехвърлени в московската Централна банка. Това е наказателна мярка срещу центъра, неспособен да изпълни мисията си за снабдяване на северните провинции. Якутските власти считат, че районът им разполага днес само с 40% от хранителните продукти и с 50 % от петролните резерви, които са необходими за нормален живот. В последно време регионалните ръководители изискват щото данъците и таксите да бъдат събирани от регионите, които да превеждат на централните данъчни служби предварително договорени с правителството суми. С това се посяга на един от основните федерални принципи, според който федералните данъчни постъпления се прибират директно в Москва. Достатъчно е да си припомним, че на времето така започна разделението на Съветския съюз, когато републиките започнаха да конфискуват данъчните вземания. Последва печатането на собствени пари от страна на Украйна.
Централната власт е в невъзможност да гарантира справедливото и законово функциониране на федералните институции в регионите. Провинцията има чувството, че е изоставена от Москва, която натрупва закъснения в изплащането на заплатите, пенсиите и субсидиите, зависещи от федералния бюджет. През есента на 1998 редица региони приемат временни мерки с идеята да се предпазят от последиците на кризата. Например губернаторът на Краснодарския регион забранява износа на жито извън региона, а Красноярският губернатор Александър Лебед, както и губернаторът на Псков Евгени Михайлов се опитват да замразят локално цените.
Изправени сме пред перспективата на една постепенна и тиха дезинтеграция, при която регионите ще поемат изцяло функциите, изоставени от федералната държава. Част от този процес е и разпределянето на териториите между местните регионални мафии. Дезинтеграцията няма да бъде предизвикана от етнически или малцинствени напрежения, а от невъзможността и безперспективността руското общество да създаде на настоящия етап адекватна и съвременна държавна организация върху необятната територия на Русия.
Новите държави
Може да се очаква, че сегашната Руска федерация ще даде начало на три основни държавни формирования: Европейска Русия (Русия), Сибир и Далекоизточна република (ДИР). Възможно е също и обособяването на Южноруските територии около Каспийския басейн. Разбира се, вероятно е като страничен продукт на разпада в Русия да се появят и някои малки независими държавици като Чечня и евентуално други, обособени по етно-религиозен критерий, както и отделни офшорни зони на благополучие като Калининград и може би Карелия.
Кои са фундаменталните предизвикателства и интереси, общи за цялата федерация и специфични за трите основни региона? Какви са ползите и печалбата за всеки от едно разделяне? Преди всичко, за огромните размери и структурна нееднородност на сегашната федерация най-подходящ би бил един селективен локален подход и частична рехабилитация, движение по няколко писти с различни скорости. Точно това обаче е невъзможно поради господството на имперския център в лицето на Москва. От друга страна, подобно на други империи като Британската, Френската, Испанската, Португалската и Османската, на определен етап връзките на административна зависимост между метрополия и периферия се превръщат във воденичен камък, спъващ развитието и на двете страни.
Обособяването на Сибир със столица Новосибирск като суверен на огромни природни ресурси и отърсен от скъпо струващото посредничество на Москва би отворило пътя за необходимите чужди инвестиции, които да развият местната инфраструктура и икономика, да позволят модернизацията и напредъка на този уникален регион на планетата, колкото огромен и богат, толкова и неусвоен.
Сибирските проблеми са в значителна степен подобни на проблемите на Руския Далечен Изток, който обаче по същество е част от Тихоокеанската общност. Характерни за региона са както неговата географска отдалеченост от Москва и фрагментарна, почти липсваща инфраструктура, така и особено изгодното местоположение с непосредствени съседи САЩ и Япония. Като отделна държава Далекоизточната република (ДИР) със столица Хабаровск би могла да разчита на бързо икономическо развитие и социален прогрес с помощта на инвестиции и технологии от напреднали тихоокеански държави като САЩ, Япония, Корея и Тайван. Впрочем подобна Далекоизточна република вече е съществувала като отделна държава през 1920-22 година. Сибир и ДИР най-вероятно ще могат да получат и значителна финансова помощ от САЩ и ЕС в замяна на отказа си от ядрени оръжия, подобно на Украйна.
Русия, или Европейската част на сегашната федерация с естествена столица Санкт Петербург, като най-европейска би могла да се развие в посока на по-енергична интеграция с Европейския съюз и НАТО, общо взето в една група или не много след Украйна и Беларус. Отделянето на основните дялове на периферията от метрополията ще освободи Европейска Русия от непосилни административни проблеми, а от друга страна, и Европа по-лесно би интегрирала Русия на части според степента на техните успехи в изграждането на реална демокрация и нормална пазарна икономика. Очертава се и едно естествено гравитиране на трите отделни руски държави съответно към валутните зони евро (Европейска Русия), долар/евро (Сибир) и долар/йена (ДИР).
Реалистична изглежда и перспективата за самостоятелно бъдещо развитие на анклава Калининград, който притежава особено ценно географско местоположение и е предмет на специален интерес от страна на Балтийските републики, Северните държави и Полша. Калининград/Кьонигсберг е един от европейските символи на помирението, наред с Берлин, Страсбург и Брюксел, и може да има завидно бъдеще като свободна икономическа зона. Европа обича подобни градове-символи и не пести средства да стимулира тяхното развитие.
Сегашните процеси на дезинтеграция, които протичат стъпка по стъпка, в един момент ще достигнат етапа на формално отделяне на Сибир и ДИР от Русия. Вероятно е неизбежното падане на Лукашенко и неминуемия развод на Русия с Беларус да катализират последващия разпад на Русия. Факт е, че географски, исторически, икономически и политически новите държави са формирани и до окончателното им структуриране има само една крачка. Остава да се преодолее моралната страна от загубата на имперските настроения и амбиции в Русия – едно от предизвикателствата на ХХІ век.
Анализът на резултатите от последните избори за държавна Дума показва, че руснаците все още продължават да подкрепят и да гласуват за носителите на силовото поддържане на целостта на федерацията. Предстои им разочарованието от този подход, което ще дойде на първо място от най-горещата в момента точка – Чечня. Независимо от сегашните военни успехи, след президентските избори почти сигурният избранник Путин ще бъде принуден да потърси безболезнено отделяне на Чечня от състава на Руската федерация. Като че ли най-приемливият вариант е да се обърне към опита на Дьо Гол с Алжир. Подобно решение изглежда най-малкото зло. Обосновката му пред обществото ще се отрази върху възприятията на населението и неговите лидери за реалностите във федерацията и ще даде допълнителен тласък на мирните и постепенни разединителни процеси.
Заключение
Казаното свидетелства, че е необходимо да се анализира сериозно все по-приближаващата перспектива за един свят без най-голямата по територия страна, която има почти 60% от ресурсите на полезни изкопаеми и граничи с 42% от населението на света. Изследователите избягват да се спират подробно на сценария за разпадане на Русия – най-често заради комфорта на статуквото или от страх да не бъде "изпуснат духът от бутилката" с всички произтичащи международни последици. Непопулярен е въпросът дали стремежът към изкуствено удължаване на живота на федерацията няма да предизвика по-големи катаклизми при разпадането й. Най-важният извод, който следва да бъде направен, е, че тенденциите към разпадане са обективни и те не трябва да бъдат драматизирани, защото не са задължително негативни нито за самите руснаци, нито за останалия свят.
Какви ще бъдат последствията от дезинтеграцията за гражданите, населяващи днешна Русия? Основното е, че руснаците ще започнат да живеят в образувания, които са значително по-управляеми и най-сетне ще могат да се радват на истинска държавност. Различните части ще напредват със своя собствена скорост по пътя на реформите. Това ще бъде особено важно за Европейска Русия, вероятният правоприемник на днешната руска империя, която ще може много бързо да се европеизира и да опита от плодовете на просперитета. В крайна сметка, руснаците започват да си дават сметка, че в глобализиращия се свят качеството на живота е много по-важно, отколкото чувството за принадлежност към "велика сила" с фиктивен военен потенциал. Различните народности, които днес са в състава на Руската федерация, ще получат възможност да създадат свои държави или да останат по свое желание в орбитата на руското население, а това от своя страна ще смъкне етническото напрежение в този голям район от света.
В международен план светът ще изгуби най-мощния износител на нестабилност и непредвидими импулси - актьора, който не е нито достатъчно силен, за да може да реализира амбициите си и да се държи предсказуемо и със самочувствие, нито толкова пренебрежим, че да позволи на демократичната общност да го игнорира. Днешна отслабнала Русия се чувства длъжна да се самодоказва, използвайки правото си на вето в Съвета за сигурност или пристъпвайки към безотговорни и застрашаващи мира действия, каквото беше завземането на летището в Прищина. Разделянето на Русия на няколко демократични държавни образувания ще освободи Запада от положението, при което единствената му надежда се свежда до това на руското държавно кормило да бъде избран “добрият цар.” Няма да има и опити, като тези на "шанхайската петорка" да се установяват изкуствени "стратегически партньорства", които да се противопоставят на съвременните естествени тенденции към глобализация и политическа и икономическа либерализация. Всъщност, неотдавнашният намек на Путин за евентуално членство на Русия в НАТО е ясен знак, че Москва започна да осъзнава нереалността на подобни “алтернативи”.
Днешна Русия е най-голямата платформа за незаконен трафик на оръжия и наркотици, което не би било възможно без тясното сътрудничество на държавните органи. Може да се каже, че световната мафия дири столица, а в момента Москва е най-надеждният кандидат. По такъв начин държавните, включително външните интереси на Русия стават трудно отделими от тези на международната организирана престъпност. При положение, че сегашната руска държава е фундаментално корумпирана, да се работи с нея в борбата с организираната престъпност е не само безполезно, но и доста опасно. Какво би станало, ако подобна Русия влезе в Европейския съюз или НАТО? Раздробяването на Русия на по-малки части, в които самите граждани, с помощта на демократичната общност, постепенно ще въведат ред и законност, би могло да бъде естествен отговор на тези опасения.
Съседите на Русия от така наречената "близка чужбина" също ще получат възможност за свободно развитие, без да са задължени да съобразяват всяка своя крачка с непредсказуемия си съсед, държащ ги в енергийна зависимост. Тенденцията към доминиране в руската външна политика ще бъде окончателно заменена от тенденцията към регионално сътрудничество.
Като цяло разпадането на Русия ще бъде по-скоро принос, отколкото загуба за изграждащата се нова система на международна сигурност. Държавите, образувани на мястото на Руската федерация, ще могат да влязат последователно и в зависимост от темповете на своето демократично развитие както в Европейския съюз, така и в НАТО. Това ще бъде едновременно награда за усилията на техните граждани, триумф на либералните ценности и безспорна крачка към утвърждаването на съвременната система на международна сигурност.
Центробежните сили, които започват трайно да доминират над отслабващите обединителни фактори, вещаят едно престоящо разпадане на Руската федерация. Разбира се, ако не се случи чудо. Впрочем чудото е, че досега Русия не е разпаднала… Но чудесата не продължават до безкрайност.
В крайна сметка разпадането на Руската федерация ще ознаменува и окончателния край на империализма. Съдбата на предпоследната империя е предвестник на разпадането и на последната, Китайската империя. Но това е предмет на друго есе.
Предстоящото разпадане на Русия ще бъде едно от най-значителните събития в геополитиката на 21-ви век. По своите последици – макар и с обратен морален знак – то ще бъде сравнимо с Октомврийската революция от 20-тия век. Разпадането на Русия ще срути остатъците от мита за втори гео-политически полюс, построенен върху морални норми, противоречащи на евроатлантическата ценностна система. Заедно с Руската федерация, в историята ще отидат и принципите и балансите, поддържали напрегнатия мир в света след Втората световна война. Демократичните наследници на последната Руска империя ще се интегрират плавно, но безвъвратно в Западното семейство и ще дадат мощен тласък на глобализацията. Присъединяването им към НАТО ще бъде решаващата стъпка в трансформацията на Съюза от регионална система за сигурност в глобална организация, гарантираща мира и сигурността на планетата.
|
Соломон Паси като баба Ванга
