Интересни размисли. Поздрави.

Не съм запознат с въпросите и възможностите около евровия ни дълг и затова ще отбележа в най-общи линии.

1. Не е изненада, че една централна банка-регулатор би се стремяла подопечните и банки да имат един добър актив в баланса си. Немалка част от задълженията на банките са в чуждестранна валута, вчастност евро, и този валутен риск следва да се управлява и намали. Вложение в ценни книжа деноминирани в евро е едно такова решение. Друго решение е отпускане на банкови заеми в евро, но ако въпросният длъжник няма износ/приходи в евро, един такъв заем само увеличава общият валутен риск в страната. Трето решение, недобро за страната, е вложения под формата на депозити в чуждестранни банки (или под формата на облигации на чуждестранни търговски дружества). Съществени депозити в чуждестранни банки е често срещано решение за съжаление.

В този смисъл, ако трябва да се избира между банково вложение в чужд държавен дълг (или под формата на депозит в чужда банка и т.н.) и в български държавен дълг, деноминиран в същата валута, по-добре е безспорно да се инвестира в български.

2. Пенсионни и подобни дългосрочни фондове. По цял свят такива фондове влагат в държавен дълг, особено собствен, който носи доходност и в известна степен сигурност. Разбира се, вложенията на тези фондове следва да са уравновесени, както по отношение на риска на падежа, така и в смисъл на риска на различните активи, особено, където са деноминирани в различни валути. В този смисъл, български държавен дълг, включително в чужда валута, би следвало да представлява значителен интерес за управителите на един такъв в случая държавен фонд, особено, ако алтернативата е вложение в дълг на други държави или търговски дружества.

3. Издател ("емисионер") на ценни книги, дали търговско дружество или държава, имат всички права да избират на кого да продават при първоначалното предложение. Особено, когато възможните и действителни заявки за покупка надвишават многократно предложението, тези права са прилагат доста успешно, но с тях разбира се не следва да се злоупотребява. Разбира се, не може да се дискриминира по отношение на цената, но по отоношение на кой да плати тази цена може.

В този ред на мисли, решението на българската държава да продава на едни, но да не продава на други, е в съгласие с установената практика. В крайна сметка има вторичен пазар, на който няма ограничения, и всеки, който иска да си купи въпросна ценна книга, като цяло може да го направи, дали пенсионни фондове, дали търговски банки, общо взето всеки.

4. Ниската доходност на въпросния български дълг, особено като се вземе предвид ниският инвестиционен рейтинг на български държавен дълг в чужда валута, носи положителни послания и показва голямо доверие към финансовото управление и икономическо развитие на страната, в сравнение с тези на много други страни членки на ЕС. Това е безспорно така и не може да не ни радва.

Това, което не може да ни радва, е че изобщо се стига до този дълг в чужда валута, макар и да заменя дълг с по-висока доходност. Най-разумното е да се заложат възможности във всеки годишен бюджет за постепенното му обратно изкупуване от вторичния пазар. Разбира се, за това не следва да се тръби, а да се действа бързо и решително, когато може, т.е. когата има видима значима вторична ликвидност и цената на дълга го позволява.

По принцип по никакъв начин не съм против български държавен дълг, отворен при началното предлагане към всички подходящи (за държавата) желаещи български и небългарски инвеститори, но следва такъв дълг да бъде единствено и само в национална валута и емитиран в ограничени размери - да поддържа основен национален лихвен показател-ориентир за (ниска) дългова доходност, да представлява добър и дългосрочен/краткосрочен актив за банки, пенсионни дружества и частни лица, но в издаден в общ размер под 10% от БВП.