Начало на дипломатическите отношения на България с Турция Версия за печат E-mail
от Стоян Райчевски
Страница 1 от 2

Един от важните въпроси, които първото българско правителство начело с Тодор Бурмов има да решава в областта на външната си политика, е установяването на официални дипломатически отношения с Турция. По доклад на първия български министър на външните работи Марко Балабанов на 19 юни 1879 г. е издаден указ за откриване на „едно агентство на Княжеството в Цариград“, обнародван в Държавен вестник на 28 юли с.г. Същият указ предвижда разкриването на дипломатически агентства в още две съседни държави – Сърбия и Румъния. С това решение се поставя и началото на дипломатическата дейност на първото българско правителство след Освобождението. По този указ на агента в Цариград се определят десет хиляди франка годишна заплата, четири хиляди франка за представителни разноски и още четири хиляди франка за канцеларски разходи и прислуга.

Предвид сложните задачи, които предстои да се решават от двете страни, за дипломатически агент в столицата на Турция по предложение на княз Дондуков е акредитиран Драган Цанков, един от най-известните български дейци от онова време, работил преди това много години в Цариград, познаващ страната и самият той добре известен на тамошните среди. Терминът „дипломатически“ като определение за българските представители през 1879 г. се избягва в официалните български документи от тактическо съображение. Представителите биват наричани само „агенти“, но те изпълняват дипломатически функции.

На 5 септември 1879 г. княз Александър Батенберг подписва писмо до великия везир за назначаването на Д. Цанков за български дипломатически агент в Цариград. „Аз моля Ваше Превъзходителство – се казва в него – да благоволи да му оказва доверие при всички съобщения, които той може да му отправя и да улеснява неговата задача, тъй като инструкциите, които му са дадени, целят главно да се търсят най-подходящите средства за постигането и развитието на добрите отношения, които трябва да съществуват между сюзеренния двор и княжеството.“

Инструкциите, дадени на българския дипломатически агент в Цариград, за които споменава княз Батенберг, съдържат 14 точки, които набелязват най-важните въпроси за разрешаване между двете страни. Това са преди всичко въпросите за уточняването на границите, за бежанците, за вакъвските имоти, за железниците, за дълговете и пр. Други точки от тези инструкции възлагат на Д. Цанков да изясни как отоманското правителство тълкува член 62 от Берлинския договор, в който се говори за свободното упражняване на „свободата на вероизповеданията и на йерархическото устройство на християните“, както и да склони същото правителство „да не прави спънки на ония българи, които живеят в Мала Азия (в Брусенски вилает) и искат да заминат за България“. Ако отоманското правителство прояви благосклонност към това им желание, то и „княжеското правителство всякога е готово да не прави никакви препятствия на изселването на турско народонаселение от княжеството, когато то само иска това, и ще гледа в такъв случай да улесни това преселение още повече“.

Има само един пункт, по който българският дипломатически агент трябва да бъде категорично неотстъпчив. Според член 10 от Санстефанския мирен договор на Турция се дава право да има военен път през България за съобщение със своите големи владения. Българският дипломатически агент трябва, според дадените му инструкции, да отблъсне всяко подобно намерение, „защото България днес не е такава, каквато я беше сътворил Санстефанският мирен договор“.

С Указ No.114 за агент на Княжество България в Цариград бива официално назначен Драган Цанков, а малко по-късно, с укази No.173 и 174 са назначени и първи секретар, помощник на секретаря и канцеларски деловодител, които длъжности заемат съответно Кириак Цанков, Александър Людсканов и Николай Генович.

Известието за назначаването на първите български дипломатически агенти в Турция, Сърбия и Румъния се посреща с удовлетворение от българската общественост, която вижда в този акт проява и признание за самостоятелност и го оценява като значителен успех за правителството на Княжество България в усилията му да установи редовни дипломатически отношения със съседните държави.

Високата порта, както и някои от Великите сили тълкуват разпоредбите в Берлинския договор в смисъл, че той не дава на България право за самостоятелна външна политика и са склонни да приемат изпращането в съседните държави на български дипломатически представители, макар и наречени само „агенти“, за нарушение на този договор. Европейските държави обаче не подкрепят протеста на Портата за назначаването на български дипломатически представители в Сърбия и Румъния, с което внушават на Турция да приеме създадените реалности.

Наличието на редица нерешени тогава въпроси от взаимен интерес между Турция и България изискват и своевременно уреждане на дипломатическите отношения между двете държави. Турция приема Драган Цанков като агент на Княжество България и постепенно се съгласява с настоятелното искане от българска страна българският агент в Цариград да кореспондира направо с Високата порта, а не с „бюрото за привилегированите провинции“. Турското правителство в началото настоява българският представител в Цариград да се свързва с него чрез министъра на вътрешните работи, а не директно чрез министъра на външните работи, позовавайки се на обстоятелството, че княжеството се намирало във васални отношения с Османската империя. Българският агент в Цариград реагира остро на предложението да се свързва с Високата порта посредством канцеларията на привилегированите области вместо направо с турското Външно министерство и заявява, че такова едно решение на турското правителство е нарушение на правата на княжеството и той нямало да отговаря на писма, изпратени му от споменатата канцелария. В резултат на взаимните усилия и търсенето на пътища за преодоляване на този проблем Портата признава правото на българския представител да се свързва направо с Министерството на външните дела, което се отчита от българска страна като проява на добра воля за по-нататъшно развитие на двустранните отношения във всички области.

За да поддържа връзките си с Княжество България, турското правителство първоначално използва назначения съгласно член 12 на Берлинския договор комисар по вакъфските имоти Нихад паша.

Още в началото на август 1879 г. турското външно министерство уведомява с писмо българското правителство, че Високата порта желае да назначи свои агенти в Русе, Варна, Търново и София, но решението на този въпрос се отлага. Българското правителство се позовава на решенията на Берлинския конгрес, според които Османската държава има право да поддържа в България само комисар по вакъфите и отказва да признае назначените от Портата търговски агенти във Видин, Варна и Русе, прибавяйки и още един свой аргумент, че не са ясно формулирани техните права и задължения. Подобна е позицията на българското правителство по искането и за изпращането на търговски агент в София, където има вече установен комисар по вакъфите.

След назначаването на Драган Цанков за министър-председател и министър на външните работи на княжеството българското правителство решава през средата на 1880 г. да назначи на овакантеното място за български дипломатически агент в Цариград Марко Балабанов – бивш министър на външните работи и член на Касационния съд. Външният министър на Турция Абедин паша заявява по този повод, че Високата порта не е склонна да приеме М. Балабанов заради „писаното от него за Турция“. Тази позиция на Абедин паша не осуетява, а само забавя назначението, което влиза в сила от 27 юни 1880 г.

С писмо от 1 август 1880 г. министър-председателят Драган Цанков възлага на новоназначения дипломатически агент в Цариград Марко Балабанов да положи максимални усилия, за да разреши проблема с транзитното преминаване на български стоки през Турция. Независимо че по силата на Берлинския договор България не взима мито от стоки, които минават транзит през страната за Турция, турската страна обмитява стоките, преминаващи през нейната територия за България, което се оказва по думите на Драган Цанков „гибелно за българската търговия“.

Към края на същата година с писмо от 23 декември на Министерството на външните работи и изповеданията българският дипломатически агент в Цариград получава нова задача – да предложи на турското правителство сключването на пощенска конвенция между двете страни. Поради липса на такава конвенция кореспонденцията и размяната на пратки между Турция и България са много затруднени. Гражданите и учрежденията са принудени да изпращат писма, пратки и парични преводи през Румъния или Триест, или да ползват австрийските пощенски бюра в Русе и Варна. На българския дипломатически агент е наредено също, ако турското правителство се съгласи на такава конвенция, да съобщи веднага на директора на Имперските пощи, че в България се подготвя вече проект за споразумение върху таксите, начина на разменяне и подробностите на службата, за което да го помоли да предостави един екземпляр от турските международни и вътрешни пощенски тарифи.

В началото на 1881 г. неочаквано за българския дипломатически агент в Цариград отново се повдига въпросът за начина на официалната кореспонденция между българското агентство и Високата порта. На 17 февруари 1881 г. Марко Балабанов разговаря продължително със Саид паша, за да се възстанови досегашната практика, постигната при неговия предшественик Драган Цанков, но Негова светлост много настоятелно го уверявал, че нямало никаква вреда от това, да се кореспондира чрез определената за целта канцелария вместо направо с външното министерство. Българският дипломатически агент Балабанов връчва на 7 март 1881 г. нота до Министерството на външните работи на Турция, в която той обръща внимание, че от известно време в начина на кореспондиране между министерството и княжеското агентство има „нововъведение“, което изненадва всички, защото българското агентство от своето основаване, откогато са изминали почти двадесет месеца, е водело своята редовна кореспонденция с Високата порта чрез самото императорско Министерство на външните работи по примера на другите княжества, които са се намирали някога спрямо Високата порта в същите условия, в каквито е днес Княжество България. С нотата, връчена на Асим паша, Балабанов предава становището на българското правителство, че с този начин на кореспондиране Високата порта третира българското княжество като привилегирована турска провинция. Княжеското правителство продължава да изпраща ноти чрез турското Министерство на външните работи, въпреки че не получава отговор по тях. С цел да накара турското правителство да възстанови предишния ред, българската страна отказва да признава книжата на турските бежанци, ако те не са заверени от турското Министерство на външните работи.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите