Смятам възприятието за Югославия сред българите между 1944 и 1989 г. за ключов въпрос в българско-македонската (по-правилно, "българско-македонистическа") полемика.

Роден съм през 1956 г. и добре помня, че Югославия се възприемаше като страна с по-висок стандарт на живот, с по-либерална вътрешна политика, като "половин капиталистическа страна" в най-положителния смисъл. Основните причини бяха възможността да пътуваш и работиш на Запад, достъпа до качествен западен внос, възможността да си частник, възможността донякъде да протестираш. Чак до края на 80-те години българи "записваха" "тави" и купища други стоки от хора, "пуснати" (показателна и тъжна дума...) да пътуват в Югославия. (Mutatis mutandis, комай единственото, което остана днес от това възприемане на Югославия като своеобразен модел е чалгата... Но пък устойчивостта й по само себе си е показателна.)

На втори план, вече сред по-мислещи българи бе престижът, който Тито заслужено или не имаше в световен мащаб и който се сравняваше със примитивното излъчване на бай Тошо.

Накратко, обикновеният българин завиждаше на обикновения югославянин и би предпочел да живее в югославски условия. Именно с това югославско предимство масата българи си обясняваше и причината македонизмът да пусне корен -- явление, което оставаше абсолютно необяснимо по друг начин.

Огромна маса факти и аргументи нито ни бяха известни, нито ни изглеждаха важни -- че с целия си анти-сталинизъм Тито си беше един хасъл-Сталин; че Югославия бе автоклава от противопоставени национализми; че Тито просто бе успял умело да маскира кръвожадността на комунизма, вместо да я намалява (че дори я бе усилил). И до днес средният българин не е и почнал да разбира причините за разпада на Югославия.

Но нещата отдавна се промениха и знам, че днешното поколение не вижда нищо положително в бившата Югославия. В тесния подтекст на българско-македонската полемика, обаче, продължавам да смятам въпроса за едновремешния югославски престиж за един от основните: докато допреди 20 г. отговорът на въпроса как македонизмът е успял се изчерпваше (поне общо взето и на популярно ниво) с югославското предимство, днес нито има такъв ясен отговор, нито такава пълна изчерпателност.

---

Всъщност, не съм писал по същество -- дали определянето на сръбско-югославската идеология от 1989 насам като комунистическа е правилно.

Според мен -- да, правилно е! Към 80-те години комунистите в ред "соц"-страни минаха към войнствен национализъм. "Възродителни процеси", подстрекателните речи в Косово, едва прикрит антисемитизъм в СССР, националистическите изстъпления в Алма-ата и Нагорни Карабах... За комунистите са присъщи внезапни и дълбоки промени в ориентацията -- от ковладене на останалата левица като "социал-фашистка" към "широк фронт" през 1930-те, от ненавист към Хитлер към съюз с него, от боготворене на Сталин към пълен обрат против него и т. н. Та именно като комунистическа виждам и промяната от "братство и jединство" към сърбославски страсти. Какви бяха Милошевич, Младич, Туджман и Изетбегович ако не комунисти, макар и някои от тях "пребоядисани" и дори "репресирани"?

Предвид това, че в България едвам отървахме избухването на своя междуетническа и религиозна война през 1990-91 г. лично предпочитам да благодаря на Бога вместо да ковладя съседите; казват, "който живее в парник, да не хвърля камъни!"

Редактирано от ckипaджиятa на 05.01.09 14:35.