|
Здравей, приятелю!Искам да те направя съпричастен на един разказ. Преди това имам две молби към теб. Едната е да дочетеш написаното до края. А там, в края ще те помоля за втори път. Мисията ми ще е успешна само, ако успея да стигна до сърцето ти. Затова, четейки следващите редове, най-вероятно да си кажеш “Ей, да не си сбъркала форума?! Тук е “Македония”! …Той и Фактора, бе решил да скъсяваме дистанцията като започна да ни разказва за любовните си проблеми, но бързо го отрязахме. Затова помисли дали не ставаш смешна!”…
Моля те, дочети, а после можеш да ми се надсмееш или …
Разказът е на едно момиче, което би трябвало да е “зряла” жена /поне годините й са такива/. Та тази жена се опитала да запази детските илюзии за приятелството – онова силното и непоколебимото до гроб; за любовта -онази красивата, която те кара да забравиш за времето и пространството; за справедливостта – онази, която макар и изстрадана възтържествува над злото…Все такива неща…Абе, наивница, какво да ти кажа…Но всъщност централна персона на разказът не е тя, а двама нейни приятели – момичето се казвало Али, а момчето Борис.
Отначало те били просто съученици от съседната паралелка на Математическата гимназия. Сприятелили се, когато бил сформиран отборът по математика, с който по-късно ходели на националните състезания. Борис бил най-добрият математик в училището. Не, той не бил от онзи вид математици с дебел диоптър, прическа ала “току що станах” или с чувство за хумор само, ако вицът касае някой друг математик. Когато се смеел, очите му греели. Когато говорели с него, незнайно как го правел, но успявал да ги накара да бъдат спокойни и да му вярват. Когато намирал решение на някоя заплетена задача, били омагьосвани от нестандартният му ум. Абе, готин… не можело да не го заобичаш.
Али…тя била родена сякаш с цел да бъде неговата половинка. Онази, която трябвало да направи светът му съвършен. Може би, отначало те не осъзнавали каква магия ги е свързвала. Кога точно са започнали да се оглеждат в очите на другия, нашата разказвачка не знае. Тя била запленена от тях като хора и с вродената си интуиция май се досещала какво предстои да се случи между тях По-близка по момичешки била с Али. На онзи етап била благодарна на съдбата, че има възможността да се докосва до красивия им свят. Съдбата обаче е странно нещо. Един пролетен ден, изпъстрен с аромати и топлота, за които и след много години усещането било все така осезаемо, тя за последен път в живота си казала пред Али “Животът е прекрасен” . Скоро след това майка й се разболяла тежко. Дълги месеци виждала бавно идващата смърт в очите й. Нашата разказвачка престанала да се вижда с приятелите си и не им казала защо. Предпочитала да споделя свободното си време със скъпото си същество. Усещала че всяко ново вдишване на майчицата й е дар, безценен дар…Не плакала. Така била обещала…После започнала да се учи да живее със загубата си. Разбрала, че най-жестокият урок, който трябва да научи, е този да свикне да живее с болката от липсата на любими хора. Ученето по принцип й се отдавало. Прекрасни хора идвали и си отивали от живота й. Крадяла безценните мигове преди да си заминат – едни завинаги, а други временно, но далече и за дълго. Оставяла ги да си тръгнат, нали уж била калила сърцето си.
Да се върнем, обаче, на Али и Борис. Скоро завършили- и двамата като златни медалисти на гимназията. Помниш онзи филм със заглавие “А сега накъде?”, нали?! Тя избрала СУ, скоро щяла да бъде част от българските програмисти, а той бъдещето на икономиката ни. Ако повечето, завършили УНСС имаха неговите качества и честност, то нямаше да сме на този хал, ама нейсе. Разказвачката ни отишла да се бори със строителното инженерство. Загубила дирите им. Видяла ги само един път по време на студентството им. Случайно. В една дискотека. Не им се обадила. В онзи момент за тях другите хора не съществували. Времето било забавило своя ход. Усещали се един друг в танца, в музиката, в целувките…
Преди да ги види отново минали много години. Борис срещнала на едно от онези събирания на випуска през петилетка. Но Али я нямало. Била омъжена за друг…
Нали ги знаеш, приятелю, разговорите на такова място, особено във времето когато да имаш работа си беше постижение?! Банално, но и те говорили за това кой, къде, какво... Борис й казал, че е полицай. В първия момент тя се втрещила. Смотолевила нещо от рода “ама…ъ…как…ъ…полицай”. Първата й асоциация била униформата и патрулките. “Ама нали завърши финанси?!” Не можела да постави фуражката върху гениалната му математическа глава. Той се развеселил от объркването й -“към икономическата полиция съм”. Продължила да се чуди, но някъде между бъбренето, майтапите и питието й хрумнало, че дори в полицията има нужда от такива хора като Борис. Дали само си го е помислила или го е изрекла на глас, не помни…Отново минали години…
Али срещнала след цели 17 години. Видяли се случайно. Живеела в Щатите и била дошла само за ден в родния им град по някакви имотни дела. Зарадвали се една на друга, но нямали време дори да седнат за по чаша кафе. След седмица отново за миг се засекли. “Знаеш ли, идвам за втори път в града и за втори път виждам единствено теб!” казала Али. И нали суеверието е пропило народа ни, последвал отговорът “Али, ето ти пощата ми, пиши ми, има някаква причина да виждаш точно мен.” Обещали си да си пишат и отново се разделили.
Суеверие или не, но един месец по-късно се случило нещо. Медиите за пореден път зашумяли покрай “делото за смъртта на Чората.” Приятелю, нали знаеш за какво става дума?! Петима полицаи получават присъди по 18-19 години затвор за убийството на Чората. Не знаеш кой е Чората?! И тя не знаела доскоро. За нея той бил непознат, умрял при съмнителни обстоятелства. Съчувствала на роднините му, опечалени разказващи по телевизиите за злодейството на полицаите. Нещастието се случило преди две години. За това време много неща били казани, много било изписано за петимата. Наричали ги биячи, мръсни ченгета, корумпирани, убийци. Представяли ги като шайка престъпници, които заключили нещастника, а след това чудовищно и хладнокръвно го пребили до смърт. И тъй като не знаела кой е Чората, а той и полицаите били нейни съграждани, питала свои познати кой е, какъв е. Народът ни е казал “за мъртвите или добро или нищо” . Въпреки тази мъдрост, а може би и поради нея, отговорът който получавала бил споделян като въздишка -“Колко майки разплака!!!” И така тя нямала голямо отношение кой крив и кой прав в ситуацията. Много, много не следяла новините по случая. Пропускала ги покрай себе си с безразличие. Докато не дошъл денят на присъдите. В интернет, към съобщението за това как общо петимата получават 91 години затвор, имало снимка на осъдените. Снимката я втрещила. Една буца заседнала в гърлото й. Там най-отпред стоял Борис. 18 години затвор! Борис и побой! Борис и убийство! Предумишлено! Лудост! Невъзможно! Отново препрочела съобщението. …старши лейтенант Борис Механджийски 18 години, капитан Иво Иванов 18 години… Тази нощ сънят идвал и си отивал като тъмен облак върху гърдите й. Буцата и тя не помръдвала, за да я накара да се запита ще ме преглътнеш и ще забравиш или …Следващият ден преминал в трескавото “или”. Трескаво търсене на телефона му. После дълги разговори. Тъжни и уморени очи –на Борис, на баща му, на съпругата му. И така цял месец. Научила страшни неща. Буцата е все там, даже успяла да попорасне. Един приятел имал нужда от помощ и подкрепа. Не можела да му предложи много. Но трябвало поне един път в живота си да протегне ръка и да не остави отново човек, на който държи да си отиде без да се опита да го спре.
18 години затвор за предумишлено убийство! Предумишлено – кой, кога и защо са го организирали? Кой е поръчителят? Кой е нанесъл фаталния удар? И имало ли е фатален? Има ли доказателства? На какво разстояние от Чората при самият арест са били петимата? Има ли въобще умисъл от някого? Участието в редовна акция на полицията, при която е задължен да отиде и за която му е съобщено в последните 5 минути, прави ли един полицай убиец?! Той и Иво Иванов, колеги и приятели от икономическата полиция, които по правило не би трябвало да са в акцията, но заместили други колеги, оказали се болни, прави ли ги убийци?! Единият вдига стоп- палката, а другият е в колата, която препречва пътя на Чората. Изпипана /парадоксално/ преди това работа /по холивудски/ - следене, ясни квартири, проследени канали, полицаи под прикритие, подслушвателни устройства, записи, доказателства, а краят бум- СМЪРТ. Присъствието им на тази смърт прави ли ги убийци?! Предумишлени?! И самото задържане – проведено както трябва, но въпреки това с фатален край. Да не видиш нищо нередно в поведението на колегите ти, които слагат белезници на арестанта след борба с него, прави ли те съучастник в убийство, предумишлено? Да не си плюеш на съвестта за да отървеш кожата, като натопиш колегите си, прави ли те убиец?
18 години затвор! Малко или много са! Когато невинен бъде осъден, колко години са малко и колко много?! Самото подозрение, вменената вина как се отразяват на човек с достойнство?! Всъщност има ли значение колко години ще бъдат 1 или 18?! За полицаи, които са участвали в залавянето на наркопласьори, които са разкривали канали за крадени коли и бели робини, злоупотреби по митниците, фирми укрили данъци и ДДС-та, свидетели по дела, за които и сега ги викат в съда, осъдени че са убили Чората, който пък навярно е имал доста приятели там вътре, за такива полицаи влизането в затвора ще е равнозначно на смърт!
““Пазете си хората. Не си оставяйте хората!” - това е първото нещо, което казват на ръководителите отделения. Излизате петима - връщате се петима. Не един по един, не на групи, не повечето - всички заедно. Ако някой тича бавно - и ти тичаш бавно. Ако някой не може да върви - носиш го. Ако се върнеш сам - вече сам и ще излизаш, и на никой няма да му пука като не се върнеш.
Това не е въпрос на лична симпатия, морален избор или великодушие - това е единствения ти възможен избор. Tова е въпрос на оцеляване. И без това сте вече преебани като сте тук, поне на своите хора трябва да може да разчитате.
Този принцип не важи само в екстремни ситуации. Напротив, ако не може да вярваш на своите за малките неща - моли се да не ти се налага да разчиташ на тях за нещо важно. Може да си най-умния, най-силния, най-бързия и най-всичко, но е само въпрос на време да ти потрябва помощ. Тежко на този, който няма кого да повика.”
Откраднах тези думи от един блогер Пейо. Извинявай, човече, че не поисках разрешението ти! Ако бях ти казала, че ще ги използвам в текст за петимата благоевградски полицаи, най-вероятно щеше да ми откажеш. Всички ние ги осъдихме предварително. Така както и съдията, който на два пъти връщал делото за да изиска прокуратурата да внесе обвинение за предумишлено убийство. “Невинен до доказване на противното” ли?! Глупости! Трябвало да ги осъдят като изверги и го направиха! “Темида не вижда”! Глупости! Преди произнасянето на присъдите, полицаите разбрали какво ги очаква по ехидната усмивка на лицето на проф.Георгиев – чичо на Чората и верен слуга на Доган. Така, че приятелю, за пореден път да ни е честита доганщината и мафиотщината!
Преди Чората -акция “Респект” и Румен Петков- да се респектира крими контингентът на границата на закона и дори над него, мижи да те лъжем, Европо. След Чората и присъдите– Румен Петков - о чудо, нямало такова животно като акция “Респект”. Ама, чакай, не беше ли Румен Петков поръчител на “убийството”?! Защо неговите подчинени са осъдени за предумишлено убийство, а той не, след като цял народ бе свидетел, че акциите из страната бяха по негово нареждане?! Искам присъда за Румен Петков! Ако не като поръчител на убийство, ако се докаже че полицаите са действали по закон, то за безхаберствено управление на една институция и гавра с животът на полицаите и обикновените хора. Забравихме ли вече, как полицаи охраняваха разбеснелите се цигани, въоръжени с дървени и метални пръти, които пък крещяха “къде са българите!”?
Писах ти за разказвачката на тази история. До този момент нямаше значение коя е. Тя искаше само с нещо, макар и мъничко да помогне. Искаше да накара хората да започнат да си задават въпроси. Има ли значение коя е?! Мисля, че да, ако има смелостта да разкаже това, трябва да има смелостта да застане до своя приятел с името си.
Казвам се Даниела Кутова. Дълго време присъствах на този форум с тези 100%. И сега заставам на 100% до приятеля си Борис Механджийски; до Иво Иванов, също мой съученик; до Писов и останалите полицаи.
Приятелю, ако те накарах поне да се запиташ доколко са виновни полицаите, искам да те помоля да посетиш този адрес . Сайтът е само на два дни. Не е организиран все още по най-добрия начин, но там има и ще има много неща по “случая Чората” и осъдените. А ако решиш да подкрепиш полицаите в искането им, не за милост, а за открит и справедлив процес, то във “ВРЪЗКИ” е поместена петицията. Моля те да я подпишеш и предложиш на свои приятели за същото. Пиар-акциите са дразнещи и често със съмнителен характер. Резултатът от мълчанието и страхът да се борим и отстояваме своите виждания, ще носим още дълго. Според Бибилията ни остават някакви си 23 години. Робската ми душа плонжира между съмнението, че един сайт, една петиция, подписана дори от хиляди хора, ще има някакъв ефект и вярата, че ако човек се бори, то той може и да загуби, но ще знае, че поне е опитал да спечели.
Крез, ако може, задръж темата малко по-отгоре. Благодаря!
Редактирано от 1OO%бълrapka на 14.12.07 04:59.
|
Приятел, помогни!
