|
Таквор Вартанян: Арменците носят отговорност и пред своите поколения, и пред страната, приютила ги в трагичен момент
24 април 2007 | 06:02 | Радио “Фокус” - Варна
Доайенът на арменската общност във Варна Таквор Вартанян в интервю за радио “Фокус” - Варна в деня, в който се отбелязва годишнина от трагичните събития през 1915 г.
Фокус: На днешния ден - 24 април, се отбелязват 92 години от арменския геноцид през 1915 г. Защо тази дата е приета за отбелязване на годишнината?
Таквор Вартанян: Геноцидът започва много по-рано - през 1892 -1894 г. загиват 30 000 души, през 1896 г. - 300 000 в Адана по времето на султаните и по-точно султан Хамид. И по-късно след период на затишие по времето на Първата световна война 1914 г. при подготвен план за унищожаване на арменския народ в пределите на Османската империя, но използват модус вивенди в Първата световна война - мобилизират мъжете от 18 до 45 години, събират ги в казармите, дислоцират ги и постепенно ги избиват. Но най-голямата хайка на арменци става на 24 април 1915 г. в Цариград. 800 души - елитът на арменската нация, живееща в пределите на турската държава -султанската империя и после турската република, са арестувани, отведени по казарми и след това по етапен ред изпратени към Диарбекирските пустини, сирийската граница и постепенно избити. Естествено, че трябва да се унищожи елитът, за да няма народът водачи, които да поддържат съзнанието му.
Фокус: Този момент прилича с част от българската история, когато при падането под турско робство, интелигенцията също е унищожена до корен...
Таквор Вартанян: Да, обаче жалкото е, че този хубав и любим мой народ забрави своите жертви...
Фокус: Какво следва след събитията в Цариград?
Таквор Вартанян: Мъжете от по-малките селища са отделени в диапазона от 16 до 45-50-годишна възраст под претекст, че трябва да участват в бойните действия като поданици на султана. Обаче те ги отправят към пустинята и ги разстрелват. А останалите хора от вътрешността на страната, глобално казано Анадола, ги отправят с кервани, придружавани от конни полицаи и шпиц команда от кюрди, които ги бичуват, гонят и по пътя гладни, жадни се случват ужасни трагедии. Представяте ли си картина от разкази на случайно спасени хора как майката носи едното дете в торба, цедилник, както казваме, а другото го държи за ръце. И накрая, понеже е изтощена, тя е принудена да захвърли детето си. Детето реве и казва: “На кого ме оставяш”. Това е една страхотна трагедия. И все още на границата със Сирия, когато се копае, се намират кости. Цял един народ е подложен на генно изтребление, затова се нарича геноцид. Трябва да отбележа, че още когато се замисля това изтребление, дават на кюрдите коне,
те са също бедни селяни, и ги привличат към войската. Те изпълняват ролята на СС, както по времето на Втората световна война - много жестоко, по-жестоко даже и от турския аскер и така са били жестоки, че сред нашето население кюрд е синоним на жестокост, когато някой човек е жесток в обществото.
Фокус: Сега кюрдите също са в нерадостно положение...
Таквор Вартанян: А, да. По ирония на съдбата сега те попаднаха под ударите. В допирните точки на границите между Иран, Ирак, Източна Турция има разпръснати в трите части около 80 млн. кюрди и политиката към тях е различна - иранците флиртуват с тях, подпомагат ги, в Ирак нещата са по-сложни заради напрежението между сунити и шиити, в Турция са обявили кюрдската партия за извън закона.
Фокус: Колко души са избити и за какъв период от време?
Таквор Вартанян: От 1894 до 1915 г. милион и петстотин хиляди се водят официално по статистически данни за избити. В големите градове е малко по-деликатно положението, защото има наблюдения от съюзническите войски. Оттам са и документалните кадри на един немски санитарен офицер. Те наскоро послужиха за основа на един филм за геноцида. Наш вестник цитира неотдавна, че германският Бундестаг е предложил да се инкриминира отричането на геноцида на арменския народ в системата на ЕС. В тази насока първо Франция започна и го прие като закон. Всички, които отричат геноцида, трябва да се подведат под съдебна отговорност, защото това е най-голямото престъпление в началото на ХХ век.
Фокус: Изпреварихте друг мой въпрос - историята е съдница, фактите говорят, геноцидът е факт. Обаче не всички държави приемат този геноцид. Защо, според Вас, вече 17 години българската държава не признава официално съществуването му? Каква може да е причината?
Таквор Вартанян: Конюнктура. Аз ще ви кажа една история - когато почват кланетата - още по времето на цар Фердинанд до абдикацията му до 1918 г., т.е. по време на Първата световна война, вече споменах, че мъжете са отведени по казарми и избити, бягащите бежанци имат широко отворени врати в България и някои от типа на господина, номиниращ сестрите, скокльо, пита цар Фердинанд: “Защо ги приемаш тези хора, то за нас няма хляб, ти - за тях”, той казва, че тези хора със своя морал, знание, професионализъм, ще дадат цвят на българския народ. Той има смелост, забележете, аз не правя пропаганда на монархическата институция, но давам начин на разсъждение на един едва ли не абсолютен монарх, той не се съобразява с факта, че е съюзник и на Турция, тъй като през Първата световна война България, Турция, Германия и Австрия са съюзници, но приема жертвите на турските кланета с широко отворени обятия в своята държава и иска целият народ да го подкрепи.
Фокус: Казвате, конюнктура. От какво се страхува България? Но това е история...
Таквор Вартанян: Това са хора, които не признават историята. Изместиха я - писаха присъствие, а не, както се казва, да се назовават нещата с истинските си имена.
Фокус: Колко държави приеха официално, че е имало геноцид?
Таквор Вартанян: Около 40. Като в САЩ от 52 щата 38 са го признали, но глобално като държава техният Сенат не го е признал под влияние на турската дипломация. Направи ли впечатление, когато убиха Хрант Динк, арменеца журналист, на спонтанен митинг излязоха около милион души и вдигаха лозунги: “Ние всички сме арменци, ние всички сме Хрант Динк”. Нещо, което много ме озадачи - дали е спонтанно или по-вероятно е режисирано. На 90-годишнината ние имахме подарък от братя Осипян - паметник, направен от базалт, издигнат пред Археологическия музей. И когато пристигна от Армения и дойде ред да се ситуира по законите на строителството, не ни разрешиха. Оказа се остро давление първо от турския консул в Бургас и след това от посланика в София. И ние се принудихме на 90-ата година да го въздигнем временно в църковния двор. Обаче миналата година за наша гордост и много голямо съдействие от деятели на нашия град успяхме да дигнем паметникът. Кметът каза: “Не се безпокойте, никой ням
а да посегне на един паметник, на който пише - в знак на благодарност към българския народ от арменската общност във Варна”. Кметът присъства на откриването и произнесе слово. Навършва се една година от официалното издигане на паметника. Но имаше доста неприятности и неприятни реплики в Общинския съвет. Като председател на нашата общност във Варна аз присъствах на заседание на Общинския съвет и вдигахме съвета на едноминутно мълчание. Но миналата година, раздразнени доста лица от без да се усетят издигнатия паметник, отказаха да дадат едноминутно мълчание. Но преценявам, че по-важното от двете неща - издигането на паметника, го свършихме.
Фокус: Има едно стихотворение на Пейо Яворов, което е посветено на арменските бежанци...
Таквор Вартанян: О, то е невероятно. В ничия друга литература няма толкова морално въздействащо стихотворениe. И трябва да си вникнал толкова вътре в нещата, в мъката на тези хора, за да успееш да пресъздадеш тяхното страдание и безизходност. Между другото, благозвучието на Яворовия стих се губи при превода на арменски, губи се мелодиката.
Фокус: Пожелайте нещо на всички арменци, които ни слушат.
Таквор Вартанян: Аз пожелавам преди всичко на целия български народ и на ръководството на града в лицето на кмета Кирил Йорданов да бъдат все така отзивчиви. А ние от своя страна винаги сме били лоялни и ще бъдем, докато свят светува. А на моите сънародници пожелавам никога да не забравят, че са били арменци, тъй като те носят отговорност и пред нашите поколения, и пред страната, която ни е приютила в един трагичен момент.
Eли МАРИНОВА
Мария ФИЛЕВА
Радио “Фокус” припомня:
АРМЕНЦИ
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият... В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч -
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един - в механата! - открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ...
Те пият и пеят... Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик -
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Пейо Яворов
Стихотворението “Арменци” на Пейо Яворов е публикувано за първи път в сп. “Мисъл”. Творбата е сред възторжено посрещаните Яворови творби веднага след нейното публикуване. Макар Яворов да тръгва от конкретен повод - видяното от него тежко положение на арменците на гара Скобелево, стихотворението е поетичен израз на патриотичните чувства на поета, дълбока лична скръб на твореца за участта на народа-страдалец. В началото на века “Арменци” се възприема като проява на съчувствие към всички национално угнетени народностни групи,свързва се и с положението на българите в Македония.
Я да чуем немските историци, какво мислят по темата.
|
" ... винаги храбър народ мъченик ... "