|
Хулиганите, които крещяха “Умрете, бугари!”, след година със сигурност ще чакат на опашката за български паспорти
Красимир УЗУНОВ, Агенция “Фокус”, в. “Труд”
В деня, в който в Скопие пристигна Матю Нимиц, посредник в спора с Гърция, за името на бившата югорепублика, македонските власти провокативно провесиха указателни табели с новото име на Аерогарата – “Александър Велики”, а под носа на полицията македонските лумпени, пребиха с бухалки, камъни, дървета и железни шипове, група възрастни хорица, дръзнали да почетат паметта на една българска героиня. Както се казва европейски подход, според македонските стандарти.
Единствената простъпка на битите в центъра на Скопие, в по-голямата си част, родени през 30-те години на миналия век, бе, че се смятали за българи. Колкото до Мара Бунева, за нея побойниците едва ли са чували и едва ли знаят нещо. В постните откъм факти и персонажи македонски учебници, за такива като Бунева няма място, защото където има конкретност и данни, там няма и не може да има македонизъм.
Всъщност сцената с разгонването на групата българи или бугараши в пенсионна възраст, както обичат да ги наричат в Скопие и в белградската метрополия, на практика бе последното /засега/ действие от истеризираната драматургия срещу България, белязала последната половин година.
Причината за тези крути действия също не трябва да се търси в конкретните случаи, какъвто в частност е отбелязването на атентата срещу Велимир Прелич на 13 януари 1928 г., /същия Прелич, който приживе се бе зарекъл да разплаче дете в майка в Македония , ако се чувства българче/.
Официална София трябва добре да си дава сметка, че няма нищо случайно в опитите на ОМО “Илинден”-Пирин да се регистрира с половин уста, в “гостуването” на подбрани евродепутати, които трябваше да “видят” нерадостното съществувание на т.нар. македонци в Пиринско, в трогателната пресконференция в Брюксел, в апела към Съвета на Европа за признаване на някакво македонско малцинство, в оръжейната афера с оръжието, продадено от македонския Генщаб и пътувало с български камиони, в истерията около визите и воплите на куфарните търговци от приема на страната ни в Европейския съюз.
Клеветите, лъжите и обидите за България, безспорно имат един корен и едно начало и много вероятно е да се координират от едни и същи, полупаралелни и полуофициални кръгове в Скопие. В случая не става дума за шпиономания или световна конспирация в малко по-простоват македонски вариант.
Става дума за оцеляване,
За запазване на статуквото, за удължаване на съществуването. На практика се оказа, че приемът на България в ЕС и удвояването или учетворяването на опашките от мераклии за българско гражданство, представлява много по-сериозна заплаха за идентичността и съществуването на Македония в кратката й самостоятелна история, отколкото да речем войната през 2001 г. и борбата на албанското население в Северна и Западна Македония за равноправно участие в управлението на страната. Защото колкото и да е жесток, сблъсъка между националностите в повечето случаи е прогнозируем.
През септември 2001 г., с подписването на Охридското споразумение, Македония де факто узакони своята кантонизация. Следващата стъпка е тази кантонизация да получи юридически официалната си форма. Това неминуемо ще стане, може би като част от поредния политически пазарлък с албанските партии или като последствие в бъдещето, след обявяването на независимостта на Косово.
Нататък вариантите не са много – федерализация и... може би последващо разделяне.
За сравнение казусът с България е далеч по-сложен и многопластов. Неслучайно дни след Нова година, в Македония вече се чуха гласове за отмяна на двойното гражданство. Нещо, което просто няма как да се случи, и то не заради българското лоби,което го няма, а заради канадските, австралийските, албанските, гръцките и ... сръбските паспорти. С други думи зад химерата за македонската национална идентичност, отдавна всеки лично за себе си е избрал как да се спасява поединично.
В този конгломерат от националности българските паспорти, са нещо различно – и като усещане, и като отношение.След повече от 50 години, в които за България се е говорило само лошо или по-лошо, в пасторалната средностатистическа македонска фамилия за първи път се появи прецедент – бащите и майките бяха и си останаха македонци, децата кандидатстват, взеха или очакват български паспорти, а бабите и дядовците под сурдинка и по условие знаят какви са по произход и защо много от тях носят имената Крум, Аспарух, Борис, Симеон и др.
Затова македонските медии “сигнализираха” на Запад, че селяните в Струмишкото поле масово се готвят да кандидатстват за български паспорти и ще затруднят европазара на селскостопанска продукция.
Пак с македонски корен бе и английската информация, че Великобритания се притеснява от наплива на “новите българи”.
С едната си ръка Скопие събираше данни за положението на македонците в България, а с другата – размахваше заплахата и обясняваше, как новоизпечените българи са предимно бандити, лумпени или албанци, които са готови да хукнат към стара Европа.
Напълно в духа на традиционното отношение към България.
Всъщност Македония беше единствената държава, за която евентуалният отказ или отлагане на членството на България в ЕС, можеше да се превърне в своеобразен нов национален празник.
Затова бяха и напъните да се окаля до последно, буквално дни преди 1 януари, името на страната ни в европейското съобщество.
Затова беше и щурмът срещу септемврийския доклад за членството.
Затова Скопие славословеше Сърбия и Русия, единствените които са подкрепили искането за разглеждане на македонското малцинство в България и клеймеше Гърция и Кипър, обявили се против дискусията в Съвета на Европа. За останалите повече от 40 държави, въпросът бе прекалено вътрешен за България, за да вземат отношение по него.
“Умрете, бугари!”
Резонен е въпросът кой стои зад тази кампания. Защо македонската полиция, която по условие дебне всеки 13 януари и гостите си от София, този път профилактично се бе евакуирала? Под какъв инструктаж “комитите” на “Вардар”, бивши ченгета, охранителни фирми и бог знае какви криминални типове, бяха изпратени да бият беззащитните възрастни хора, бащите и дядовците си. Защо сред нападателите са били разпознати и “димкаджиите” от октомври 2000 г. и противниците на учредяването на сдружението “Радко”? Според елементарната логика, за седем години те отдавна трябва да са пораснали. Или може би арсеналът за мокри поръчки, с който разполагат в Скопие е крайно ограничен.
Очевидното е, че срещу България системно работят кръгове, полуофициални и полупаралелни на властта в Скопие – бивши ръководни дейци, партийни кадри от някогашния Съюз на комунистите, административни директори, бивши служители на УДБА и КОС, стари фамилии и кланове, които в продължение на 50 години не са излизали от управлението на страната. Всички, които животински се страхуват, че ситуацията в Македония действително може да се промени.
Защото промените след 1991 г. – обявяването на независимостта на страната, с двете правителства на СДСМ, двете на ВМРО-ДПМНЕ и експертното на Никола Клюсев в началото на 90-те години, бяха козметични. Лостовете на властта и управлението, икономиката и бизнеса с югоембаргото, обслужваха само и единствено действителните управници на Македония, много по-различни от президентите, министрите и политическите лидери.
Именно тези кръгове, създадени в повечето случаи в драматичните времена след 1945 г. и поколенчески, сраснали се с управлението на Югославия и Македония, има какво да губят и какво да обясняват. За тях кризата с албанците е възможност за бизнес, а европейската перспектива на България и изтичането на македонската идентичност през пръстите - смърт.
Еврочленството на България, опашките за визи пред посолството в Скопие и консулството в Битоля, разобличиха тезите за неуките, необразовани, бедни и гладни източни съседи. Затова на помощ идва омразата. Първична, безпросветна, родена от безпътицата и кризата, в която Македония живурка вече 16 години. Крясъците “Умрете, бугари”,”Бугари-татари” – не решават проблемите на страната. Така както новите табели, упътващи за скопската аерогара, високомерно кръстена напук “Александър Велики”, едва ли ще решат спора за името с Гърция.
Македония се опитва да живее напук.
Напук на България. Напук на Гърция. Напук на Европа. В страх от Косово. В никакъв случай това не е европейската перспектива, която изисква да се научим да живеем заедно. Не е европейски и подхода за непрестанно генериране на проблеми в двора на съседите. Това нито ще направи македонските албанци по-отстъпчиви, нито ще излекува хроничните икономически и етнически проблеми. Кризата в Македония във всичките й аспекти – икономически и политически, обществен и етнически тепърва ще се задълбочава, а това не обещава гаранция за спокойствие на съседите, в това число и България. Трябва да знаем, че всеки успех на страната ни ще се приема на нож и в Скопие съзнателно ще се омаловажава до нещо незначително. Всеки повод за конфронтация ще се използва и ще се интернационализира до истеричност. Навсякъде в международните институции, където преди десетилетие сами отворихме вратите на Македония, ще бъдем охулвани .
На всичко това България трябва да реагира хладнокръвно, разумно и последователно, без емоции и предразсъдъци. След като романтиката в отношенията не даде резултат и не научи македонските политици, общественици и журналисти, да уважават страната, която през 15 години на македонския прощъпулник, беше често пъти единственият прозорец към света, много вероятно е прагматизмът в отношенията ни да даде по-добри резултати.
А прагматизмът изисква строг контрол върху визовия режим, пълно прилагането на буквата на закона, спазване на сроковете и изискванията на международните конвенции. В зачеркнатата графа сантименти трябва да останат хилядите и хиляди случайно пребиваващи, тичащи досега за печат на най-близката граница, куфарните търговци, безкрайните роднински върволици и компромиси. Просто, за да научим бившите ни роднини да ни уважават, най-напред ние трябва да се научим да уважаваме България. Европейската държава с традиции, култура и цивилизация, за която крясъците и провокациите на групички екзалтирани македонстващи били те в центъра на Скопие или край оградата на Роженския манастир, не са предизвикателство.
Дискусията с македонистите вече не е за миналото и произхода, а за бъдещето и перспективата. Трябва да бъдем сигурни, че след година-две и тези, които размахваха бухалки и шипове срещу старците на Вардарския кей, ще се наредят чинно и мирно пред Агенцията за българите в чужбина, за да поплачат за документ за произход, който да им отвори вратите за българско гражданство.
Историята винаги е имала необратим ход, който неминуемо изхвърля встрани от пътя тези, които лешоядстват с кражбите на имена и събития. Можеш да откраднеш от Гърция името на Александър Велики. Можеш да вземеш “на заем” Вапцаров, Дрангов, Самуил и Паисий. Можеш, но за малко. Защото следващият въпрос е не какво искаш да вземеш, а какви предпочитания имаш между окръг Благоевград и окръг Пешкопея в Албания ...
Всъщност това е същинският въпрос и страхът от отговора му гони съня от очите на македонстващите на власт и в опозиция. Този страх накара да поръчат побоя на беззащитните хорица в Скопие пред плочата на Мара Бунева. Хрониката на македонското безродие забравя едно важно нещо - в Евангелието на Йоан кратко е записано :”И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни!” /Глава 8:32/
По тази причина на истината за Македония и е съдено да преживее яростта на бейзболните бухалки на младите хулигани, така както преживя сръбските байонети, терора, разстрелите и осквернените църкви, манастири и разораните войнишки гробища в продължение на седем десетилетия.
|
Хулиганите ще се редят на опашка !
