През пролетта на 1865 г. патриотичната идея за построяване на българско училище в Горно Броди събира млади и стари в черковния двор, под високото яворово дърво на поляната. Тук са насядали по-богатите, облечени в шалвари и долами с разноцветни гайтани, и по-бедните, препасани с малашевски пояси. Хаджи Димко опипва с очи насъбралото се множество и погледът му среща силно устремени към него лица. След едно „бракя” уважаваният от всички кмет поднася сметката за времето на кметуването си, направена и прегледана от капсималя Димко Галюв.
Проточили шии, вторачили поглед в яката фигура на хаджи Димко, в съзнанието на бродчани се набиват хиляди грошове за данъци по султанските сметки и по тези на гръцката патриаршия. А когато кметът отваря реч за построяване на голямо българско училище, селяните попиват всяка дума с трепета на родолюбието.
Те жадно посрещат патриотичната идея за просвета и образование на роден език, изстрадана с годините. Свободно изречените от хаджи Димко слова дълго ехтят под клоните на явора, докато часовниковата кула и високият купол на храма се разтапят във вечерния здрач.
И друга надежда осеня родолюбивите бродчани. Докато се строи училището, към 1868 г. някой от калугерите в манастира е донесъл незнайно откъде славянска книга за богослужение и в църквата започва да звучи славянска реч.

Няколко години по-късно, пак при кметуването на хаджи Димко, продълговатата училищна сграда, с голям салон и няколко стан, бива окончателно завършена. Децата на бродчани и от околните села идват в новото училище, сядат на закованите на пода чинове, а на пейките отстрани заемат местата си забавачетата и азбукарите. Наред с гръцките книги има и славянски, но даскал Петър Теофилакт не знае българска реч. А един пламък, една радост изпълва отдалите се до фанатизъм на просветното и народното дело хаджи Димко, игумен Теодосий и отец Дионисий Москов.

Примерът на тримата родолюбци намира добър отклик у селяните, но хаджи Димко трябва да преодолява друга трудност — да намери учител, който да преподава на децата матерния им език. Намирането на български учител по това време не било съвсем лека работа. Затова хаджи Димко обикаля селата, пише писма до първенците в санджака, докато му препоръчат учителят Георги Иванов Зимбилев, родом от с. Либяхово. [12] На 20 юни будният учител, който по това време работи в с. Пресечен, приема поканата на бродчани. Два месеца по-късно, на 23 септември, той съобщава на хаджи Димко да му изпрати няколко добитъка, за да пренесат багажа му, и пет души пазачи за из пътя [13].

Според тогавашните училищни закони грижата за назначаването на учители принадлежала на владиците. Серският владика Неофит се противопоставя на идването в селото на български учител. В едно писмо на игумен Теодосий до хаджи Димко се казва, че „владиката не отвори дума за бродското училище”. [14] Родолюбивият монах обаче насърчава бродския кмет да продължи замисленото начинание. Междувременно с писмо от 14 август 1868 г. серският владика известява на хаджи Димко, че той щял да намери учител за бродското училище, който да преподава и на гръцки, и на български език. [15] В решението на владиката хаджи Димко долавя антибългарски акт и избързва с назначаването на българския учител. Като кмет на селото през октомври той сключва договор с Георги Иванов за три години с годишна заплата 40 турски лири. [16]
.....
Години наред хаджи Димко свързва името си не само с Горно Броди, Неврокоп, Мелник и околните села, но и с центъра на санджака — Серес. Приобщен към българското общество на Веркович, хаджи Димко оставя трайна следа и в тукашните български дела. „Хаджи Димко — пише Васил Кънчов — постоянно е бил в Сер и много е помогнал за първите успехи на българизма в тоя град.” [41]
През 1873 г. той бива избран за кмет на българската община в Серес. С помощта на брат си Гецата и съселяните Велик Геров и Димко Халембеков той взема заем от общината в размер на 100 турски лири за построяването на български параклис в града. Упорито търси да назначи български учител, който да учи тамошните българчета на матерния им език. С помощта на екзархията за учител в града е назначен старозагорецът Стефан Салгънджиев, който се установява в българското училище в квартал „Горна Каменица”, преместено по-късно в квартал „Св. Никола”. Там, край създаденото училище изникват около 20—30 български къщи и се оформя Серската българска община. В нейното ръководство влизат Илия Касъров, Говедаров, а от външните хора — хаджи Димко, Иван Гологанов от с. Крушево и хаджи поп Димитър от с. Фращани. Отначало за кмет е избран хаджи Димко, а по-късно йеромонах Теодосий Гологанов. В писмото си от 11 февруари 1872 г. Гологанов пише на хаджи Димко: „Определи ми заплата и място за живеене в Серес, за да дойда в общината.” [42] По-късно в друго писмо той му съобщава, че се е настанил в една турска къща на Табаханата и се е заловил за поверената му от екзарха длъжност. В същото писмо кани хаджи Димко да отиде в Серес, „за да се споразумееме по много работи, длъжността ми да определите, вулите ми да предадете и пр.” [43]
Така с активното участие на хаджи Димко българската община в Серес развива богата родолюбива дейност. Гръцкият църковен в. „Типос” е принуден да признае, че при „сичките старания и неимоверни мъки, които се полагат за погасяването на този пожар”, борбите на българите за църковна независимост „зеха и тука да вървят по-силно и заемат големи размери в трите най-централни епархии Серешка, Мелнишка и Драмска.”

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите