|
Скоро след погрома, когато правехме своите съвещания в комитета на “Гурко” 22 помня, че бе канен и д-р Хр. Татарчев и когато Протогеров му подаде ръка, той не я прие и обърна гръб. От тогаз той се задели от довчерашните си приятели и образува срещу тях фронт с Гьорче Петрова, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков, Туше Делииванов, Таската Серски /Атанас Спасов/, Чудомир Кантарджиев, които образуваха тъй нареченото “Временно Представителство на Бившата Македонска Революционна Организация”. Смешно наименование, тяло на нещо бивше, тяло на несъществующа сега организация!
Лозунгът им беше - далеч от България, назад към автономията на Македония, а бяха в България и даже на служба в България. “Временно Представителство” - значи пак нещо несолидно, нетрайно, на “Бившата ВМРО” почна да издава и бюлетин със социалистическо-санданиска окраска, нещо като далечно продължение на някогашните “Народна воля” и “Конституционна Заря” в Солун [8]. Това тяло не беше еднородно. Докато Татарчев-Георче Петров- Туше Делииванов бяха националисти и умерени, Димо Хаджидимов бе социалист, комунист и гледаше да изкористи делото за партията си, като привлече повече от емиграцията към комунистите. Затова той работеше систематично и постепенно, във всеки случай знаеше къде отива. Най-много привърженици “Временното представителство” имаше между имиграцията в Западна Тракия и по негова агитация. Там емигрантите македонци бойкотираха изборите за народни представители, за да дадат доказателства, че не щат България и са искрени автономисти. Всъщност този акт можеше да се изтълкува от враговете, че Западна Тракия не е яко споена с българската държава и следователно може да се отнеме от нея. Същият Д. Хаджидимов, който в 1919 г. агитираше емигрантите да бойкотират изборите за Народното събрание, в 1921 г. агитираше емигрантите да изберат комунисти депутати, вече бидейки и водител на комунистическата емигрантска организация на македонци, тракийци и добруджанци. “Временното представителство” се възпротиви и на петицията, която приготви Изпълнителният комитет на братствата до конференцията, и агитираше да не я подписват македонците. Така щото вместо да я подпишат повече, подписаха я около 18 000 души. Тези раздори правеха лошо впечатление и на чужденците. В София през февруари 1919 г. бе дошъл и полковник Нейпър от английските окупационни войски. Той съчустваше на нашето дело и бе казал на Каранджулов двете македонски фракции да се съгласим и да излезем с общо, еднакво искане, което той щеше да занесе в Лондон на своето правителство. Каранджулов, в качеството си председател на Изпълнителния комитет, с наше съгласие, покани Хр. Татарчев и Гьорче Петров да изработим една обща формула. Отначало обещаха, но после се отказаха, не се явиха на определеното време.
|
“Временно Представителство на Бившата Македонска