|
цитира:
На последния изпит по тактика във военното училище изтеглих въпрос за обхождащите отряди. Знаех го добре, докладвах уверено и пълно. Затова се изненадах, когато един от членовете на комисията, възрастен полковник, участвал в атаката на Одринската крепост като взводен командир, поиска пояснение. “Ето, вие сте командир на дивизия. На петнадесет километра зад линията на фронта е разположен щаба на противниковата армия. Открива се възможност да го унищожите. Какво ще пратите – взвод или рота?” – запита, гледайки ме внимателно. Направих разчетите, като взех в предвид средната скорост за настъпление, възможностите на подразделенията да водят самостоятелно бой и твърдо казах: ”Ще пратя рота.” Полковникът поклати глава: ”Защо? Аз бих пратил взвод.” Започнах да му доказвам, че докато по фронта се води бой, докато дивизията премине тези петнайсет километра, от взвода няма да остане и папер. Полковникът се усмихна и тихо каза: ”Ти си командир на дивизия. В дивизията си имаш над седемдесет взвода. Нека този взвод унищожи чуждия щаб, пък нека го изтребят. Командирът на дивизията може да си позволи тоя лукс – да жертва живота на четиридесет човека, за да запази стотици.” Това ми прозвуча като кощунство. Старецът разбра това, защото добави: ”Но взводният трябва да е дързък, смел, безумец... А ротата е тромава, ще я забележат. Няма да изпълни задачата.”
По-късно разбрах, че е един от малкото оцелели защитници на Завоя на Черна. Там, където противникът хвърлял на ден по шейсет хиляди снаряда и където преди атака съглашенското командване давало на войниците си по двеста и петдесет грама ракия с етер и седемстотин и петдесет грама вино – с бистри глави не можели да ги изпратят срещу бранителите на височините.
цитира:
Гръм... Гръм... Гръм... Кал, студ, въшки, мръсотия, глад, гръм и нещо голямо над тях – дълг. Към кого? Нали ги няма царя/кой?/, бога/кой?/, отечеството/кое?/? Къде си, Лазаров, агнешка карантия такава, къде се завря точно сега? Защо препуска оня конник край Мадара?.. Някъде горят мършав старец в сива роба. Усещаш ли как мирише изгорялата човешка плът?.. Защо не изплаче, защо не се откаже от ереста?.. Един цар, сам, невярващ в своята победа, от зори е тръгнал на бой... Защо този разтърсващ Стоян иска бяла риза, а не прошка? Нали отива на бесилото, а след него – прах и пепел... Защо един издържаше на десет и с “камънье и дървье” ги връщаше обратно?.. Заради кой бог?.. Заради кой цар?.. Заради бъдещето, Лазаров. Не моето. Не твоето. На тия край нас. На тия след нас.
Не крия, че то за мен е мъгляво. Аз съм песимист за себе си. Тежко на победените. А аз съм от тях. Но вярвам в звездата на България.
България... Рисуват я като младо момиче или зряла, тежка жена. А аз я виждам друга – бял, породист жребец, който се носи във вихрен кариер през вековете. Тича, тича – през времето и през села, ниви, градини, хълмове. Понякога се стрелва през тъмни гори и тогава зли ръце се протягат да го хванат и обяздят. Друг път спира изнемощял и добри хора му подават коричка хляб... Ето шанс, братко мой. Да му дадем сила. Да, ние сме като стиска попътна трева, като глътка вода... Трудна е тая на жребеца, Лазаров. Трудна.
Нейл ин май хенд
фром май криейтър.
Ю гейв ми лайф,
нау шоу ми хау ту лив.
|
Нова книга