Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 05:32 07.12.22 
Клубове/ Политика, Свят / Македония Всички теми Следваща тема Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Извадки от пътепис [re: Nimbus-TF]
Автор Nimbus-TF (мизиец)
Публикувано25.03.05 12:58  



...
Веднага след напускането на района на митницата се изправихме пред първото си сериозно изпитание в чуждата страна. Едно Y-образно кръстовище. Десният път беше голям, левият също. Нищо не подсказва по кой да поемем към столицата. Табели няма. Телефоните ни се побъркаха. Все още се връзват към Мобилтел, но след миг минават към Ориндж, Космоте или друг от общо четирите мобилни оператори на Румъния. На гадовете от другия автобус им е писнало да ни чакат и сега не отговарят на отчаяния ни зов за помощ.
Край нас премина селянин на велосипед и един от организаторите, слезе да го пита за напътствия. Да знаете, ако ви се случи, правилният е избор е в дясно!
Асфалтът бе в плачевно състояние. Второкласните пътища в България са направо немски аутобани в сравнение с румънските, колкото и изненадващо да звучи на някого. Шофьорът е изморен и още по-нервен. Пеша да бяхме ходили сигурно щяхме да се движим по-бързо. Друг селянин с колело десетина минути въртеше педалите пред автобуса. Смятайте каква скорост сме развивали.
Аз зяпам през прозореца и се утешавам, че нямаше да видя нищо, даже ако беше още светло. Край т.нар. магистрала чернееха високи насипи, които криеха пейзажа. На отделни отсечки параванът се прекъсваше и се разкриваше скучна картина. Едно широко поле, без дървета и планини, без населени места, както е у нас. Това продължи трийсетина километра. После друсането спря. Пътят все още бе тесен, но с гладка настилка, а встрани се мяркаха запуснати сгради, издържани в стила на нашите ТКЗС-та. Точно един час и десет минути след поемането надясно в далечината заблещукаха светлините на Букурещ.
Неколцина се изненадаха, че пристигаме толко бързо. На мен ми беше безразлично. Исках само да слезна възможно най-скоро, за да подишам чист въздух и да се възстанови нормалното кръвообращение в задника ми.
Като стана дума за задници, това бе първото нещо, което ни посрещна в столицата. Прозорците на автобуса ни от самото начало на пътуването бяха окичени със знамена на ЦСКА, рекламни шалчета и други аксесоари, заради което не бяхме трудни за идентифициране. В Румъния също. Няколко хлапета, почитатели на противниковия отбор, си смъкнаха гащите и се надупиха срещу нас.
Преминахме през странна част на Букурещ, която ми е трудно да съпоставя с квартал на София. Определено имаше вид на гето – с жилищни блокове, но и с индустриална част. Май малко мязаше на района около пазара Илиянци.
Улиците бяха разкопани, правеха ремонт на настилката, а сред работниците не видяхме тумби цигани, както очаквахме. Решихме, че тук багерите бачкат нощем, за да не пречат на трафика през деня (като в София), обаче на следващия ден открихме, че грешим. Бучат и пречат денонощно.
В Букурещ, а вероятно и в цяла Румъния, всяка пета кола не е Дачия. Останалата част на автомобилния парк в страната е представена от стари модели на западни марки. През целия престой в града не видях нито едно лъскаво возило. Няма мерцедеси, беемвета, аудита или джипове. Че и те са бедни, знаем, но и мутри ли си нямат?
Непригодните за употреба коли стоят ръждясали и изпокрадени край улиците. Мернахме купето на едно Булгаррено и се развеселихме. Организаторите решиха, че ще е тъпо да ни скапват настроението със сляпо обикаляне на града, затова слязоха и наеха такси, за да ни води до хотела. Гетото остана назад и вече се движехме през по-привлекателна част на Букурещ. Ако пренебрегнем грозноватите строежи от чаушескувия период, останалите, особено по-старите, са приятни за окото. Трябва обаче да ги гледате като самостоятелни архитектурни творби. Имат страхотни колони и орнаменти, интересни покриви, обаче пейзажът като цяло е кичозен. Твърде много стилове се преплитат. Една постройка е с готически елементи, съседната в парижки стил от 19 век, трета минава за модерно строителство, а нейде между тях се мъдри нескопосна социалистическа изгъзица. И в София се наблюдава нещо подобно, но не е толкова натрапващо се, макар да отчитам, че просто съм му свикнал и вероятно съм пристрастен.
Най-голямата изненада беше Триумфалната арка, която е копие на тази в Париж, може би само по-малка. Тя маркираше края на хубавите квартали, след което отново минахме през по-безинтересни райони. И пътуването приключи. Скромният ни хотел “Турист” се намираше до два по-големи и луксозни. Единият беше “Плаза”, а другият, ако не греша, “Интерконтинентал”.
Славната българска чета нахълта във фоайето и само мога да подозирам какво е било първото впечатление на персонала за нас след сблъсъка с над сто чифта кръвясали от цигарен дим очи и зигзагообразната походка на представителна извадка от цялата група.
За по-нататъшното впечатление обаче съм сигурен. Лошо. Незнайно по каква логика, неколцина от нашите решиха, че имат право да си изберат стаята и не са длъжни да приемат първите ключове, които им подадат. Докато по-трезвените се опитваха да ги убедят, че не може да се настанят в, да речем, президентския апартамент, колкото и да им харесва, ние с Никола набързо попълнихме едни бланки и любезно оставихме паспортите си на рецепцията. Доброто ни поведение бе наградено със стая с екстри, за които иначе трябваше да платим още две евро.
От двата асансьора работеше само един и побираше само по трима души. Капацитетът му бе за четири, но не и ако хората са с багаж. Четвъртият се напъхваше безпроблемно, но след внасянето и на чантата се включваше гаден звънец да покаже, че килограмите са вече в повечко. Асансьорът, изглежда, от дълго време не бе спирал на етажа на една млада румънка, защото при поредната си поява на партера се опули срещу нас и изля един куп думи, придружени с изражение, на което се четеше “как е възможно такова нещо?”. Ако я разбирахме, можеше и да ни засегне (или дори засрами), но за момента ни се стори очарователно смешна. Какво се оплаква и гълчи, нали е в асансьора, а ние чакаме ред? Пък и не сме проектирали ние машината...
Чакахме, чакахме, писна ми. Заявих, че ще се кача до 11 етаж по стълбите, а Кольо и още неколцина последваха примера ми. Някъде към шестия “етажул” съжалих, но не забавих крачка, за да излезе така, че изморяването си е проблем на съответния ми последовател, а не моя вина. Положителното е, че в дробовете ми не остана и помен от никотина, натрупан в автобуса.
Освежих се в банята и се проснах на леглото. Не ми се ходеше никъде. Възглавницата миришеше на ползвана и непрана отдавна, но бе съхранила притегателната си сила. Бяхме пътували 12 дълги часа.
Реших да надвия умората, защото може никога да нямам шанс да видя нощен Букурещ отново. Една част от парите оставих в хотела, друга взех със себе си, за да не остана без средства, независимо дали тарашат стаята или ме ограбят на улицата. С Никола не знаехме накъде да поемем. Огледахме заведенията в скъпите съседни хотели, но не ни бяха по вкуса, а и по джоба.
Аз бях гладен, той не, на него му се пиеше, а на мене не. Само с поглед се разбрахме, че и на двамата не ни е до влизане в спор за такова нещо и се върнахме пред входа на “Турист”, където други вече довършваха с планирането на програмата си за вечерта – кръчма и местни проститутки.
Кръчмата не беше лоша идея и двамата се метнахме в единственото такси, което чакаше наблизо. Това бе най-голямата ни грешка от престоя в Румъния. Казахме му “ирландски пъб”, той отвърна “окей” и потегли. Парите им са с номинал от хиляди и стотици хиляди и сметката е трудна. Отвикнали сме да работим с такива суми в България и не правим лесно разлика между 10 хиляди и 100 хиляди. Все звучи много, а като си уморен не ти се изчислява на колко евро или лева се равняват. По-рано бях подочул, че са платили на таксито, което водеше автобуса до хотела, някъде около 200 хилядарки, буквално за пресосяването на цял Букурещ. А това бе изминало само три-четири километра, а апаратът вече отброяваше 300 хиляди леи, които са 15 лева. Предложих на Никола да слизаме, че намирисва работата. Платихме си примерно. Можеше да се разправяме, но знам ли какво ще стане? Ще викне този полиция, а документите ни още се обработваха на рецепцията. Лошо!
По-лошо щеше да е, ако викнеше първо други таксиджии. Ще ни натупат качествено като едното нищо, а след това и разправията с полицията нямаше да ни се размине. Научихме си урока и втория ден като спирахме такситата първо гледахме тарифите, смятахме и чак тогава се качвахме.
Стоварихме се на Триумфалната арка и закрачихме по широк булевард. Мъртвило. Нямаше как да не правим съпоставяне със София. Къде у нас в центъра се спи в полунощ? А там не се чува музика никъде, пусто и никакви коли не минават. Стана ми нервно, а Кольо говори високо да чуят и в Констанца, че сме чужденци. Не се стърпях и му направих тактично забележка, която даде ефект за пет минути. И той се поизнерви от безрезултатното обикаляне. Пред нас на тротоара лежаха напреко две фигури в черно. Бяха едрички за клошари, но и такива да бяха, не ми се щеше да ги прекрачвам. Прекосихме булеварда и сериозно си мислех да поемаме обратно.
Разгеле седнахме в едно симпатично кафене с горящи свещи по масите и на поздрава (така си мисля) на сервитьорката отвърнах с “гууд ивнинг”. Тя се стъписа и изчезна. Като се престраши да ни говори на английски се върна. Поръчахме си две водки и сандвичи. Кухнята не работела, но щяла да види какво може да се направи за нас.
За нас, чужденците, се направи изключение и ни приготвиха по един не особено вкусен тост, но достатъчно добър пред алтернативата да заспиваме гладни. А и само Господ знаеше каква щеше да е хотелската закуска на сутринта, която влизаше в цената на нощувката.
Заведението беше пълно с обикновени хора. Пиеха кафе или кола, тук-там се мяркаше по порция пържени картофки. Като у нас.
Хапнахме, пийнахме и тръгнахме обратно. На кръстовището с арката спряхме да се огледаме за такси. Наблизо имаше някакви съмнителни типове, които, вярвам, бяха румънска версия на нашенските мутри. Същите дебели вратлета и скъпи дрешки, но джипът им бе стар и грозен модел. Не съм ги зяпал много, за да не ми се налага да обяснявам какъв съм и какъв ми е проблемът...
Таксито за обратния път ни поиска точно шест пъти по-малко. С удоволствие си прибрах паспорта от рецепцията и този път търпеливо изчакахме асансьора. Добре, че съм свикнал от студентската ми квартира, която бе на подобно място, та не ми пречеше. Към два и нещо съм заспал.
Събудих се в 8:45, когато започна...




ДЕН ВТОРИ
ИСТИНСКИЯТ ЦЕНТЪР, ИСТИНСКОТО ГЕТО И ЕДИН СТАДИОН

Слязохме на рецепцията, откъдето ни напътиха към ресторанта. Минахме през няколко свръхмизерни коридори и ме споходи мисълта, че като нищо в кухнята може да има плъхове. Но бях изненадан. За закуска бяха спретнали шведска маса с всевъзможни вкусотии и индустриално количество кафе.
Въпреки изобилието, хапнахме скромно. Целият ден беше планиран за разходка, така че натъпкването до козирката не беше от най-брилянтните идеи. Освен това имаше една негърка от гостите на хотела, която няма начин да бе под 200 кила. Напомняше ми за дебелата Женоария от “Робинята Изаура”. Мощна работа! Въпросната обемиста дама си сипа твърде малко храна за нейните габарити, така че щях да се намразя, ако погълна повече от нея. Мъжът й беше хилав и дребничък. Симпатична двойка.
С Никола наблегнахме повече на кафето. Другите българи нямаха подобни задръжки и юнашки набиваха хляб със салам. Едно семейство, което пътуваше в нашия автобус, но не привлече нито веднъж вниманието към себе си, дойде да ни пита дали закуската е предплатена като нощувката. Като разбраха, че е, да не ви обяснявам какво лапане падна... Изнизаха се от ресторанта бързо-бързо, за да не би все пак някой да ги подгони със сметка.
На съседната маса седна шофьорът и от него се информирахме за програмата за деня. След час сме можели да си оставим багажа в автобуса, след което всеки ще е свободен да лови свят. Събирането щеше да бъде на стадиона преди мача. Супер.
Събрахме си багажа, освободихме стаята и зачакахме на паркинга. Групата не остави много щети. Малко погазена трева в градинката и една счупена дървена плоскост, която лежеше на стълбите, за да улеснява гостите на хотела с обемисти сакове на колелца. Всички се оплакваха от такситата, не бяхме единствените попарени. Тези, които предната вечер чухме да се точат за проститутки, след разплащането с “бакшишите” вече не можели да си позволят ласки. Един от по-загорелите се спазарил с някаква “миризлива циганка”, ама приятелите му го разубедили.
Никола предположи, че бая народ ще си изпозабрави паспортите на рецепцията и няма да минат на границата. Оставихме чантите си на седалките в автобуса и поехме с такси към центъра.
Шофьорът на таксито (видимо наскоро пенсионирал се спретнат господин) беше любезен и ни обясняваше простичко коя сграда каква е. Не знаеше английски, но умело подбираше такива думи, които звучат сходно на всички езици. Искахме да почнем пешеходния оглед от палата на Чаушеску, задължителната спирка за всеки турист, затова там слязохме. Твърди се, че това е втората по големина административна постройка в целия свят. След Пентагона. Не ми се вярваше, обаче може и да е вярно. Строили, строили, чак се забравили. Резиденцията на някогашния диктатор, сега парламент на Румъния, е издигната върху хълм (или изкуствено правен насип), което й придава дори още по-внушителен вид. С поглед не можеш да обхванеш всичко. Пообиколихме, за да намерим подходящо място за снимка, но трябваше да пресечем булеварда (пропорционален на замъка), за да хванем цялата прелест в кадър. Нямам идея колко депутати имат в парламента, но всеки да има и по три офиса, пак само едно от крилата на палата би трябвало да е достатъчно. Струва ми се, че не е лоша идея да пускат туристи да зяпат. Бих си платил, за да го видя отвътре.
Върнахме се пеша по улицата, от която дойдохме с таксито. Бяхме мернали красиви сгради, пък и прекосихме нещо, което правилно определихме като идеалния център. Значи снощи дори не сме били близо до центъра. Колко ли щеше да ни струва возенето при кожодера до тук? Мисля, че нямаше да му платим. Нямаше да можем дори да искахме.
Имат същите здания като в София. Мяркат се и по-натруфени, с орнаменти като в древен Рим. Красивичко е. Прави впечатление, че изцяло отсъства модерно строителство. Засякохме една-единствена постройка от стомана и стъкло и тя още се довършваше. Интересното е, че масово фасадите са в окаяно състояние. Или са с паднала мазилка, или с набит до арматурата прахоляк. Ще им трябват много пари за реставрация.
Тротоарите са мръсни като нашите – виждат се фасове, храчки, хвърлени билети от градския транспорт. Наоколо бучат клаксони, свирят спирачки. Карат лудо. Балканци. Но колите им не са дискотеки на колела. Музика почти не се чува да дъни и от заведенията. Може би имат общинска забрана за децибелите.
Нямам усещане, че се разхождам в чужбина. Столиците на Румъния и България си приличат, а и по физиономии двата народа сме абсолютно еднакви. Малко по-ниски са от нас май.
Жените не са по-едрогърди от нашенките, колкото и да твърдяха обратното в автобуса на връщане. Не знам къде ги видяха тези екземпляри. Младите момичета са доста слабички, по-възрастните угрижено мъкнат пазарски торби. Позната картинка.
Екстрата им е някакво малцинство, което изпъква контрастно с иначе мешаната скара. Кольо предположи, че са унгарци. Слаби, тъмнокоси, с малки миши очички, задължително с мустаци. За цял час ходене срещнахме само трима цигани. Несправедливо набедени са за циганизирана нация. Така си мисля поне, не знам в другите градове как е.
Денят бе горещ и ни се прииска да пием по едно Пепси. Намерихме достъпно на вид кафене и седнахме. Сервитьорката се загледа в цигарите ми Victory и сигурно заради кирилицата на кутията ни донесе меню на руски. От безалкохолното ожадняхме още повече, но се стараехме да пестим средства за ресторант. Искахме да опитаме нещо традиционно румънско. Таман да подновим разходката и на съседната маса се настаниха трима българи, дошли за мача. Отдалеко ги чухме. Поговорихме малко за футбол (аз повече слушах) и ги оставихме да се наливат.
Позяпахме архитектурата на националната им опера и театър, учудихме се на паметника на Кемал Ататюрк в центъра, след което не издържахме на жаждата и се заплеснахме в една бирария. Сервитьорът беше темерут, не ни обръщаше никакво внимание, а когато го правеше, не беше дори умерено любезен. Мързеше го да гледа. Заради жегата обаче, не ни се искаше да отлитаме и поостанахме на сянка. Така успях отблизо да изуча с крайчеца на окото една румънска мутра. Яко добиче с обеца, златна гривна, ланец около дебелия врат. Но пък носеше вехти маратонки и тениска и шорти като от битака. Нашенските поне си купуват скъпи анцузи.
Стана три следобед и продължихме обиколката. Както си крачехме през идеалния център, прекосихме някаква улица и... хоп, вече бяхме в друг свят. Заведенията за бързо хранене станаха магазини за фаянс, автомобилните салони и бизнесцентровете вече не се срещаха, а преобладаваха витрините с авточасти и разни бакалии.
Нямаше нищо за гледане, но това категорично го разбрахме след два километра крачене. Решихме да се връщаме и за първи път се усъмних в безупречното си чувство за ориентация. Кривнахме в една тясна уличка, която по всяка човешка логика трябваше да ни изведе обратно на центъра. Само дето още през първите сто метра ме загложди съмнение. Разснесе се воня на вмирисана риба, а тротоарът стана двойно по-тесен, защото едната му половина бе заета с купища изхвърлени боклуци в найлонови торби. Където нямаше смет, имаше опънати въжета, на които съхнеше дрипаво пране във всички цветове на дъгата. Белите хора бяха два броя, при това чужденци от България. Единият, Никола, говори неразумно високо и лази по нервите на другия. Останалите живи души – само цигани и румънци с червендалести вратове и лоши зъби. Гледат ни с кръвясали очи. Лошо ми е. Искам у дома. Кольо и той иска при мама. Шегуваме се помежду си, но завираме отвътре. Ръката ми стиска здраво ключодържателя от апартамента в София, а ключовете се подават между пръстите ми като шипове от протекторите на самурай. Да става каквото ще, но без бой се не давам! Само да се махнем от тази улица, през която и таксита не минават, няма да напускаме центъра, а в България ще запаля свещичка в някоя църква! О, Боже, пази ни!
Не само бяхме потни от напрежение, ами и стомасите ни се разбунтуваха. Искаха да мелят нещо топло и чакаха да ги напълним с вода. От жажда погледът ми се замъгли. Надуших печено тесто, но помолих Кольо да стискаме малко, докато се отдалечим от циганското гето. Той не възрази. Озовахме се на що-годе цивилизовано място. По улиците вече нямаше разпокъсани найлонови пликове с боклуци, прането съхнеше в дворовете на къщите, а не до сами трамвайната линия, поглеждаха ни все повече приветливи лица. Отървахме се, ще живеем!
Главната ни цел бе да открием ресторант. Какъвто и да е. Стресът и гладът ни отказаха от всякакви претенции за румънска традиционна кухня и бяхме готови да хапнем дори в първия Макдоналдс. Но не бе лесно да намерим отворено заведение, а в първото, в което опитахме да седнем, ни заявиха, че могат да ни сервират само напитки. Лошо.
След дълго ходене, от което ме заболяха краката, най-сетне случайно мернахме мижаво на първо впечатление ресторантче. Влязохме и се успокоихме, че вътре е по-уютно, отколкото предполага фасадата, а храната, която бе сервирана по масите, изглеждаше годна за консумация. Сервитьорката, жена около четиридесетте, с бледо восъчно лице и дебели прасци, чудесно разбираше английски, но имаше задръжки да го говори. Разгледахме менюто и се забавлявахме на общите думи имаме. Картофи, кашкавал и други такива.
Поръчахме си кебапче със сусам. Това, което ни донесоха, приличаше повече на шишче, но не нарязано на хапки. Към всяка от порциите имаше малка чинийка с двайсетина палачинки. Режеш от месото, пъхаш в тестеното джобче, прибавяш от гарнитурата (пържени картофи и зелена салата) и се получава нещо като дюнер. Беше вкусно, но повече се зарадвах на колата. Жаждата се поутоли, а погледът ми се проясни.
Имаше някъде към два часа до мача, но вече нямахме желание да се разхождаме и останахме да почиваме на лаф-моабет в заведението. До “стадиону” отидохме с такси като се наложи да отхвърлим няколко заради високите тарифи. Забелязахме, че хитруват и с началната такса. Някои взимат малко на километър, но стартират от сума, която нормалните биха взели за целия маршрут.
По пътя минахме през баровския квартал. Личи си, че са давани пари за глезотийки, но при по-внимателен оглед проличава, че като цяло е пестено. Я за хубава мазилка, я за качествена дограма. Симпатични са с тези остроъгълни покриви, обаче не могат да се мерят със замъците в Бояна и Драгалевци.
Стадионът е на източния край на града, което означава, че не успях да разгледам само най-западната част. Влязохме от юг, хотелът ни бе нейде из по-северните квартали. Отпред цари приятелска атмосфера. Пожелаваме си късмет с привържениците на “Стяуа”, някои феновете на двата отбора дори се снимат заедно.
В радиус от два километра около стадиона бе фраш с полицаи. При това едни такива едри и здрави като културисти, специално подбирани за случая, защото тези в града бяха всякакви - събирани от кол и въже като нашите. Не знам какво са очаквали, че бяха докарали и обучени кучета, а се мяркаха и униформени на коне. Сблъсъци не видях, даже запалянковците на двата тима доста добре си се разбираха. Започна се размяна на фланелки, шалчета и други такива аксесоари. Българите коментираха, че цесекарските рекламни материали били по-качествени от румънските и бартерите не били равностойни, но като цяло не се оплакваха. Важна беше добронамереността и на двете страни.
Все повече от нашите се отправяха в една посока, така че решихме да ги последваме. Нашият сектор беше откъм полето, така че трябваше много да се заобикаля. Край пътеката, по която ни водеха, беше мръсно, а малко преди стадиона минахме покрай две цигански бараки, разположени насред импровизирано бунище. Лъхна ме гадна миризма. Румънците скоро щели да посрещат запалянковци на някакъв скандинавски отбор. Сигурно и тях щяха да преведат през мизерията. Някой предположи, че за западняците ще почистят, но аз не се съгласих. Едва ли щяха да изгонят циганите и да бутнат копторите им. Ама знам ли?
Пред входа на сектора ни проверяваха за опасни предмети. Не ми дадоха да вляза с еднолитровата бутилка от кола. Опитах се да я изпия, но се насилих до половината и в крайна сметка трябваше да я хвърля в боклука. Нямахме повече леи и ако ожаднеехме, трябваше да търпим до безмитната зона на българската граница. Пак ме опипаха от глава до пети, огледаха дали в кутиите ми от цигари няма нещо опасно (освен за белите ми дробове), мислиха нещо за цифровия ми фотоапарат (сякаш бих го захвърлил на терена)... пуснаха ме.
Добре направихме, че влезнахме по-раничко. Оказа се масово явление всеки да се разхожда по седалките в търсене на чисто място. Не знам що за начин на мислене и поведение е това. Правели го и у нас. Една мургава сънародничка с визия на фолкпевица, която успя да се разходи по цели три реда, се ядоса, че не вижда седалка без прахоляк и се изцепи:

“Мама им ще еба на тия мърляви, прости, румънски цигани!”

Да се смееш ли, да плачеш ли? Имаше още час до започването на мача, а с Кольо отново бяхме жадни. В нашия сектор продаваха безалкохолни. Аха, ето защо не ни позволиха да си внасяме!
...

[А][Б][О][Р][И][Г][Е][Н]


Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* Румъния: С какво сме по-добри от българите? _krez   24.03.05 18:14
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Пиpинcko Пивo   24.03.05 19:43
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Paзмиcли   24.03.05 21:24
. * някои неща не са без основание Фpaepoт   24.03.05 21:40
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? tulsanew   25.03.05 00:58
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Paзмиcли   25.03.05 06:52
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Cu2S   25.03.05 00:06
. * Po Produkcia na Orehi ni Vodqt HAHAHA! SNIMKA!!! bojan   25.03.05 00:31
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Nimbus-TF   25.03.05 03:08
. * Да, затова са купили повече нови "коли" Пиpинcko Пивo   25.03.05 03:34
. * Re: Да, затова са купили повече нови "коли" Manaf   25.03.05 07:20
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? _krez   25.03.05 12:27
. * Извадки от пътепис Nimbus-TF   25.03.05 12:58
. * Re: Румъния: С какво сме по-добри от българите? Бopeтo   25.03.05 09:15
. * Статията е много неграмотна!!! Tatar   25.03.05 13:13
. * една интересна разлика Фpaepoт   25.03.05 13:33
. * Re: Статията е много неграмотна!!! Чaвдap   25.03.05 13:55
. * Браво бе Циниk   26.03.05 00:07
. * Тешки комплекси Циниk   26.03.05 00:27
. * Re: Тешки комплекси ivx   26.03.05 01:44
. * Re: Тешки комплекси tulsanew   26.03.05 01:54
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2022 Dir.bg Всички права запазени.