Чавдаре,
аз разбирам, че ти не спориш с П.Добрев дали прабългарите да тюрко- или ирано езичен народ. Не това е поентата нали? Между другото и според мен няма значение какви са били част от нашите предци - важното е като какви се чувстваме ние (не ти ли прилича това съждение на приказките на част от мак. историчари и мак. общество). Поентата според теб е в това да не се мъчим искуствено да помпим хилави мускули. А то иначе ще заприличаме на тези, с които тук общуваме (се борим). Съгласен, така трябва да бъде. Но...
Но четейки твоите материали у мен интуитивно възниква едно усещане, едно чувство такова неолределено. И се пораждат въпроси.
1. Съществува ли сега държавата България?
2.Тя в центъра на "цивилизована" Европа ли е разположена или в "дивите" Балкани?
3. Има ли тя недоброжелатели (нарочно не използвах думата врагове) или тя е заобиколена от "море от любов"?
4. Толкова ли е невъзможно съществуването на дори и много дългосрочни , но все пак на сценарии, предвиждащи прекратяването на нейното съществуване?
5. Ние българи ли сме? На нас това безразлично ли ни е?
6. Възможно ли е в обозримо бъдеще сред елита и обществото на нашите съседи да вземат връх идеи водещи до преразглеждане на акцентите в тяхната история. Т.е. да не се използва историята за пропаганда, за вдъхване на национално самочувствие и гордост и то основно на база принизяване на съседа. Ако предположим, че това не е възможно да се осъществи, то защо ние да сме първите? Нали си спомняш от "Време разделно" . Единият герой каза, че може и да приеме исляма, но нека да е последен (или не пръв - не помня точно).

P.S. Това е едно лично мнение за духа и настроението на твоите статии и постое, а не за съществото на писаното от теб.

И последно: А на запад изобща ли няма помпане на своята история? Ако няма, то откога е така? Това трайна тенденция ли е или е нещо хилаво и подвласно на времето и обстоятелствата явление?