|
Нация и ЕС
Митовете на българския национализъм
Ако ще живеем в ЕС, трябва да загърбим идеите, че сме нация по кръв, че съседите все са ни виновни и че ние сме изключителни
Противно на тиражираните в българското публично пространство от страна на "либерални" интелектуалци представи, членството на България в Европейския съюз едва ли предполага зачеркване на българската национална идентичност и култура.
Но противно на мисленето на консервативните националисти, то действително ще означава тяхното сериозно реформулиране.
Очевидно, по отношение на национализма ЕС не представлява хомогенно пространство: в този план дори по-отдавнашни членки като Гърция са чувствително близки до нас, да не говорим за новоприетите като Унгария.
ЕС със сигурност не представлява постнационален оазис, в който да не припламват атавизмите на национализма, ала работата, извършена в европейската публичност по преодоляването им, тепърва предстои да стане и в България.
Това важи на първо място за някои твърде разпространени у нас заблуди за нашия собствен национализъм, които бих обобщил като най-общо четири на брой.
Мит първи
За разлика от "лошия" национализъм, съществува "добър" патриотизъм, и ние трябва да се стремим към него.
В съвременната литература по въпросите на национализма не се прави разлика между последния и т.нар "патриотизъм". Всъщност "патриотизмът" е дума от словесния арсенал на самите националисти, а в България той е затвърден най-вече от комунистическия режим (самият той силно националистически от 60-те години на миналия век насетне), който правеше разлика между социалистическия патриотизъм и буржоазния национализъм.
Вместо неадекватното противопоставяне на "добър" и "лош", "просветен" и "непросветен" национализъм и "патриотизъм", трябва да се подчертае, че съществуват най-общо два типа отношение към националните "ценности".
Първият ги приема безрезервно и нерефлексивно с всичките им характерни исторически, географски и пр. претенции, и това е националистическият тип, който често благовидно се самоназовава "патриотизъм".
Второто отношение към националната идентичност (ако изключим тоталното й игнориране или евтиното й "деконструиране") предполага критично отношение към нея, чувствително към възможните чужди контрааргументи.
Днес тъкмо по такъв начин се третира националната история в страни от ЕС като Франция, например: националната история не е изчезнала, но е лишена от предишната си селективност и стилизирана "чистота" откъм неудобни въпроси.
Тя е сериозно пренаписана, като не се изпускат собствените прегрешения и престъпления спрямо малцинства и съседи. Това отношение обаче предполага вътрешно реформулиране на самата национална принадлежност.
Мит втори
Нацията - това е етносът, а етносът - това е кръвта.
Макар и т.нар. "етнически" модел на национално изграждане да е бил доминантен в редица части на Стария континент, днес той е сериозно разколебан най-малкото от емиграционния наплив, който ще засяга все повече и самата България.
Тази тенденция проблематизира традиционното етническо понятие за българска идентичност. Както днес французите не могат да си позволят да смятат френския гражданин от африкански произход за "неистински" французин, така и българското (понастоящем откровено расистко) отношение към емиграцията от т.нар. Трети свят ще трябва да се промени, а заедно с нея и политиката на даване на българско гражданство.
Нещо повече, този развой не представлява просто конформизиране с повърхностна "политическа коректност": в съвременната етнология етничността се третира не като "корени", "кръв" и "потекло", а като социална конструкция, която при това е исторически променлива.
Тук само бих могъл да спомена някои водещи историци, социолози, антрополози (Хобсбом, Андерсън, Гелнър и пр.), които обосноваха съвсем нова визия за националната идентичност, подчертавайки твърде съвременния й, често исторически случаен характер, както и съмнителната й връзка с "предшестващи етноси".
Това разбиране на националната идентичност и на етничността хвърля сянка върху идеята за "кръвни братя" вън от държавните граници и ще проблематизира допълнително категории като "етническите българи" от страни като Молдова, Македония и пр., същевременно отваряйки българското гражданство за хора от други страни и континенти.
Но на първо време ни предстои раздяла с идеята, че националната идентичност трябва да има обективни основания, установими с просто око като цвета на кожата, и тя да се възприеме като един субективен, макар и социално валиден, феномен.
Днес това в България се възприема само до половина и съществува определен двоен стандарт - съвсем приемливо и ласкаещо е нароченият за "турчин" да обяви от къщата на "Биг брадър", че се чувства българин, но ужас предизвиква възможността българите в Цариброд, например, да чувстват по подобен начин сръбска национална принадлежност.
Преосмислянето на понятието за "етнос" и разделянето му от понятието за гражданство изисква и раздяла с идеите за изключителни, "вродени" характеристики на нацията, които са толкова чести в българското публично пространство.
Мит трети
Ние, българите, сме толерантен народ. Не твърдя противното, доколкото всякакви подобни обобщения, тиражирани от скудоумния кич на т.нар. "народопсихология" и развивани от нафталинени академици от времето на Живков, са безсмислени.
Дори по-млади колумнисти във водещи вестници, опитващи се да бъдат критични както към "комунизма", така и към субекта "ние", винаги завиват към теми като "нашия национален характер", "корени", "славянство" и пр. измислици от националната традиция.
Всички наши съседи също се възприемат като "най-толерантни", и както при тях, така и в България неудобните моменти от историята се премълчават и завоалират през призмата на вечната собствена "толерантност".
Направо шокиращо беше, например, едно наскорошно предаване на "Панорама", посветено на т.нар. "Възродителен процес", в което депутат от Новото време обясни, че последиците от това събитие (провокирано може би от извънземни) били изгладени, благодарение на "традиционната толерантност на българина".
Показателно беше, че нито на депутата, нито на водещия не хрумна възможността тъкмо турците да са твърде "толерантен народ" след извършеното спрямо тях насилие.
Така българските медии сами по себе си до голяма степен разрушават мита за толерантността. Редица предавания по телевизиите, като започнем от националните, та свършим с нелепите кабеларки, не биха били възможни в държава на ЕС.
Струва ни се съвсем естествено всяка събота преди обед "Канал 1" да ни напомня, че граничим само със "свои земи", но със сигурност няма да ни хареса водещ гръцки ТВ-канал да посвети специално предаване на затрития елинизъм в Пловдив, Мелник, Несебър, Поморие и пр.
Наскоро пред РФИ-България шефът на Института по история на БАН обвини в "ислямизъм" Турция задето се грижела за османското наследство на Балканите, но пък е напълно приемливо ние да се интересуваме за "нашите" имоти в Истанбул. В държава от ЕС би било невъзможно и "най-гледаното" неделно предаване по същия канал, което с манипулативния си тон открито насажда расистка омраза спрямо циганите. И ежевечерното шоу с просташка подигравка с малцинства и чужденци би било също толкова невъзможно.
Мит четвърти
"На нас, българите, ни липсва национално самочувствие". Реалността е видимо противоположна. Едно наскоро проведено в редица страни проучване (може би с недотам коректна методика, но все пак) установи, че българите имат най-висока самооценка за собствената си "култура" след пословичните със своето самочувствие американци.
Да не говорим в случая за смешните, дошли кой знае откъде, шаблони от типа на "най-умните хора след евреите", "страна на най-красивите жени" и пр.
Нищо чудно, след непрекъснатото повтаряне колко сме "свити", интелектуалци и медии да са ни направили твърде нагли и всъщност смехотворни грандомани. И докато някои от убедените в изключителността на българската си принадлежност младежи се разделят с тези идеи едва след по-дълъг престой в чужбина, български държавници подаряват на чуждестранни гости книжки като "Българите - първите европейци", от които би се изчервил всеки европейски политик на тяхно място.
Няма да се спирам на несъстоятелните опити в България да се основават "европейски" и "модерни националистически" партии: заигравайки с тази карта, мнозина политици попадат в твърде базови националистически митологеми, компенсиращи липсата на проблеми като масова имиграция или на цели като повече суверенитет спрямо Брюксел.
Измама е твърдението, че (понеже съществувала "Европа на нациите") в ЕС трябвало да влезем с националната си "култура", ако смятаме, че с това "влизане" последната няма да претърпи никаква сериозна вътрешна трансформация. В противен случай в ЕС ще изглеждаме като прашасал, измислен от краеведи, етнографски музей от 19 век.
Елементарното зачеркване на националната идентичност или обявяването на нейното "изчезване" в ЕС представлява лоша шега с онези, които не са особено наясно с културния пейзаж в Европа. Но убедеността, че кръвта определя идентичността, идеите за едностранната вина на съседите, както тези за собствената непогрешимост и изключителност представляват сериозни заблуди, с които българите, както и техните съседи, ще трябва неминуемо да се разделят, ако желаят да са адекватни спрямо хората, сред които ще попаднат.
------
* Чавдар Маринов е докторант по история във Висшето училище за социални науки в Париж и по философия в Софийския университет.
Статия + Коментари :
|
Статия на Чавдар Маринов във вестник СЕГА
