|
© Стандарт. Издава 'Стандарт нюз АД'
Политиката на Белград към малцинствата не се е променила след Милошевич
Ньойският договор още тежи на България
Разчитаме само на международната общност, твърди Зденка Тодорова
Зденка Тодорова е родена през 1960 г. в Цариброд. Тя е от последния випуск ученици, завършили образованието си на български език. Завършва висшето си образование във Филологическия факултет в Белград, специалност българска филология. Известно време работи в списанието за литература и култура "Мост"в Ниш, след което е принудена да го напусне, за да се посвети на правозащитна, публицистична и литературна дейност. През 1990 г. активно участва в създаването на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), а 7 години по-късно създава и първата правозащитна организация - Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия (днес Сърбия и Черна гора), чийто председател е в момента. Пише поезия, проза и публицистика, автор е на четири книги, от които последната "Взривената памет" предизвика особен интерес сред българите от едната и от другата страна на границата. Ръководител е на проекта "Документационен център на българите в Сърбия". В момента пише сценарий за документален филм, посветен на културното и духовното наследство в Царибродско.
- Госпожо Тодорова, изминаха вече 85 години от подписването на Ньойския договор. Тежи ли още той върху българската съдба?
- Ньойският договор, който с основание е наречен навремето диктат, е черна страница от българската история. Но още по-черна и злощастна е тя за българите в Западните покрайнини. След 85 години тормоз, унижение, преследване, асимилация и какво ли не ние намаляхме с около 100 000 души. Затова с пълно основание можем да кажем, че сме най-голямата изкупителна жертва за случилото се след края на Втората световна война и вечната разменна монета на Балканите. И искрено се надявам и нашият въпрос, в пакет с останалите проблеми на националните малцинства в Сърбия, да се намери на международната маса за преговори.
- Нищо ли наистина не се е променило в това отношение?
- В Сърбия не се спазват поетите към международните институции задължения не само по отношение на Хагския трибунал, но и по отношение на човешките и малцинствените права. Всичко се гарантира, както и при Милошевич, на хартия, но не и на практика. В момента националните малцинства не могат да очакват никакви положителни промени, защото няма промени и в самото сръбско общество.
- На кой тогава можете да разчитате?
- Единствено и само на международната общност, която ни пожертва в Ньой през 1919 г. Като правозащитничка и пряк свидетел на събитията, които ставаха в Сърбия през последните 15 години, аз не мога да разчитам и това правителство да реши нашите проблеми. Този път се отиде наистина много далече - беше намален броят на часовете по български език в училищата на българското малцинство, връщайки ги на формалните 2 часа, както и при Милошевич. Голяма част от моите сънародници в Цариброд се превърнаха в наемни работници на цигарената мафия. Ами вижте кой крепи в момента сръбското правителство - социалистите на Милошевич. Кой е най-голямата опозиционна партия? Националистите на Воислав Шешел.
- Но нали в момента в Сърбия функционира закон за националните малцинства, с който се гарантират техните права?
- Този закон с основание беше подложен на публична критика от страна на правозащитните и малцинствените организации в Сърбия. Той не беше прецизиран, защото трябваше да бъде гласуван набързо в съюзния парламент от демократи, социалисти и радикали поради натиска на Съвета на Европа. В него всичко е препоръчително. В смисъл "имате право", но това не задължава никой. Ако имаме право на административна употреба на майчин език, защо тогава формулярите на последното преброяване на населението за българското национално малцинство в Сърбия бяха печатани само на сръбски език, не и двуезично? И когато сезирахме Конституционния съд за това, знаете ли какво ни отговориха - че сме малко малцинство и затова така ни се полагало.
- Наистина ли е така?
- Резултатите от преброяването действително са тревожни. В сравнение с 1991 г. през 2002 г. българите намаляха от 25 214 на 20 497 души. В Пирот например като българи се бяха декларирали едва 454 души срещу 2102 души през 1981 г. В Бабушница техният брой в продължение на последните 20 години бе намалял с 1000 души, в Сурдулица с 500. Вижте само колко са българите в Ниш - 799. Като се знае, че само от босилеградското село Божица в Ниш са се заселили няколко хиляди българи. Да не говорим за другите градове. А процентът на неопределящите се по национален признак в Западните покрайнини е скочил с 12% през тези 10 години. Ето това е страшното! По-очеваден пример за асимилация аз не мога да ви посоча. И още нещо - в Цариброд и Босилеград смъртността е двойно по-голяма от раждаемостта. Наистина няма място за оптимизъм поне не в настоящия момент.
- Но и България има демографски срив.
- Да, но в Сърбия става дума за перфидна асимилация на българското национално малцинство. Която ако не спре, след 40 години в Западните покрайнини няма да има българи. А аз не искам това да се случи. Не искам за нас един ден да се говори като за част от неосъществена българска история.
- Кой остава тогава да се бори за правата на българите в Западните покрайнини?
- В момента се очертават само две организации, които се ползват с авторитет и показват конкретни резултати. Това са Хелзинкският комитет в Цариброд и Културно-информационният център в Босилеград. Затова срещу тези две организации се води подмолна битка с цел тяхното ликвидиране. Но това няма да стане. Хелзинкският комитет е правозащитна организация, която е създадена и е оцеляла в най-трудните години по времето на режима на Милошевич. КИЦ в Босилеград също. След като не можаха да ни разбият тогава, сега ще им бъде много по-трудно.
- Вие сте един от най-ярките критици на създадения миналата година в Ниш Национален съвет. Какво представлява той?
- Сръбската държава реши да им направи казионни организации, които да контролира, финансира и когато трябва, да си измива с тях ръцете. Тези национални съвети нито някой е избирал от българите в Западните покрайнини, нито някой ги е делегирал да защитават правата на когото и да е. Ето затова ДСБЮ, Хелзинкският комитет и КИЦ в Босилеград отказаха да участват в този фарс, в който миналата година в Ниш се включиха и някои официални лица от България.
- Вие често отправяте критики към официалните институции в България.
- Правя го не защото ми е приятно да се конфронтирам с някои български дипломати и политици, а защото нямам право да мълча от морална гледна точка. Досега не чух нашата дипломация да е направила нещо за нас. Освен че КИЦ в Босилеград е застрашен от по-нататъшното си съществуване. Явно този център пречи на някои кръгове. Затова пък тъкмо един такъв казионен орган като Националния съвет е удобен за двете държави. Той няма да поставя нещата остро и безкомпромисно, няма да интернационализира проблема с образованието пред Съвета на Европа, няма да защитава потърпевшите от полицията българи и, разбира се, няма да се конфронтира с никого.
- Новата ви книга "Взривената памет" е първата българска книга за военното минало в Западните покрайнини и за състоянието на военните паметници там. Как беше посрещната в Цариброд?
- Много добре. Даже имаше и хора, които ми предоставиха част от личния си архив, свързан с участието на техни близки в Междусъюзническата, балканските и Първата световна война. Един мой сънародник от София ми подари снимка на взривения през 1946 г. в Цариброд български военен паметник. Затова казвам, че Цариброд се нуждае от архив или от документационен център, все едно. На базата на този архив още много книги ще бъдат написани. Стига само да не ни пречат, досещате се кои!
- На фона на неясното бъдеще на държавната общност Сърбия и Черна гора как виждате бъдещето на Западните покрайнини?
- Виждам го като район с регламентиран международен статут, в който сенчестият бизнес няма да бъде основният поминък на част от българското население.
Виржиния СТОЯНОВА
|
Политиката на Белград към малцинствата