|
Хенри Брайлсфорд за въстанието от 1903 г.
в неговата книга “Македония”
Илко Дренков
--------------------------------------------------------------------------------
Хенри Ноъл Брайлсфорд е роден в Мирфилд (в района на Йоркшир) на 25 декември 1873 г. Хенри получава своето образование в Уотсън Колидж в Единбург (1883-84) и Гимназия Дънди (1885-90), където печели стипендия и следва в Университета в Глазгоу. След завършване с почетна диплома е нает като преподавател в Кралския колеж в Глазгоу. През 1887 решава да напусне кариерата си на преподавател и става журналист, като работи в Манчестър Гардиън и Морнинг Лидър, а по-късно става главен журналист в Дейли Нюс. През 1897 г. е доброволец в гръцко-турската война на остров Крит. В 1907 г. влиза в Независимата лейбъристка партия и през 1909 г. напуска Дейли Нюс, като се ангажира в политиката до 1932 г., когато се оттегля след разногласия с Рамзи Макдоналд, председател по това време на партията. През 1922 г. Брайлсфорд е назначен за главен редактор на Ню Лидър, орган на Независимата лейбъристка партия като привлича блестящ екип от талантливи творци като Джордж Бърнард Шоу, Хърбърт Уелс и Бертран Ръсел. Брайлсфорд води доста активен обществен и политически живот, пътува често и написва множество исторически трудове, които са свидетелство за дълбоките му аналитични умения и задълбоченото му познаване на процесите в Европа и света. И до днес те остават неизчерпаем източник за по-нататъшни изследвания и анализи.[1]Последната му книга “Левелерите и английската революция” остава недовършена поради внезапната му смърт (23 март 1958г.) и известният историк Кристофър Хил я издава три години по късно.[2]
През юли 1903 г. в Лондон заедно с лорд Брайс, Ноел Бъкстон и други общественици и политици създават Балкански комитет, чиято цел е да запознае английската общественост с положението в Македония и да спомогне за по-добрия живот на подтиснатото население в османската държава.[3] Създаването на Балканския комитет е израз на недоволството на британската общественост от протурската политиката на консервативната партия на Англия по отношение на Източния въпрос. Считан за експерт по Балканите, Брайлсфорд е избран за шеф на Британската помощна мисия в Македония през есента на 1903г.. Непосредствено след въстанието прекарва пет месеца в Битоля и околността, разгръщайки мащабна дейност и предотвратявайки по този начин по нататъшното обезбългаряване на района. Фонда набира над 25000 английски лири и със събраните средства през есента на 1903 г. Брайлсфорд организира раздаване на храни, облекло, санитарни материали в Битоля, Охрид, Кичево, Лерин, Ресен, Костур и редица села. Раздават 10 755 одеяла в Битолско и 5 000 в Леринско. Материална помощ се дава на 57 000 души, като месечно се дават по 37 лири за по бедните и по 17 до 30 лири за по заможните.[4] Въпреки трудностите, които среща от страна на турските власти и тяхната забрана за стопанисване на болнични заведения от чужденци, Брайлсфорд съумява да изгради 4 болници. През 1904 г. Бертран Крисчън, специален пратеник на Балканския комитет с помощта на свежи постъпления спомага за закупуването на 312 чифта волове в Охридско и Кичевско. В свои писма Брайлсфорд редовно се отчита до Балканския комитет и осъществява жива връзка и пресъздава ситуацията в Македония след въстанието. В писмо от 24 април 1904 г. изказва надежда че неговата дейност би могла да върне в Македония 30 000 души бежанци от България, като по този начин съдейства на българското правителство.[5]
След завръщането си през 1904 г. пише своята книга “Македония, нейните народи и тяхното бъдеще” (Macedonia, its races and their future), която издава в началото на 1906 г. Части от книгата излизат преди 1906 г. в Манчестър Гардиан и Фортнайтли Ривю.[6] В предговора автора споменава, че плод на неговия труд са няколко пътувания на изток, като две до Македония: “Прекарах 5 месеца през зимата на 1903-1904 г. в района на Монастир (днешна Битоля – б. пр. ) след българското въстание, действайки с Лейди Елинор Томпсън, Мис Едит Дърам и съпругата ми като представители на Британската помощна комисия”. В определени моменти се включват и други представители на Балканския комитет като Хенри Нейвинсън, Бертран Крисчън и майор Селмън, които предоставят богат снимков материал, част от който Брайлсфорд ползва в своята книга. Отделно са приложени и две карти на Македония, като интерес представлява етнографската карта където посочва за преобладаващо население българското. Книгата е разделена на девет глави: 1) Особености на турското управление, 2) Селски живот, 3) Православната църква, 4) Народите на Македония, 5) Българското движение, 6) Власите, 7) Гърците, 8) Албанците, 9) Проблемът с реформата. Преобладаваща и водеща тема в книгата се очертава въстанието от 1903 г. и съдбата на Македония.
В първа глава Брайлсфорд много точно улавя и обрисува своеволията и бюрокрацията на османската система на управление. В изданието, което ползвам от 1970 г. авторът споделя: “ Страната ( Османската империя – б.пр.) изключва каквато и да е система на управление. Турция е населена в Македония главно с българи и не вижда защо да се тревожи да им подсигури механизъм на ред и сигурност.”[7] По нататък следва естествено заключението “В такива условия на анархия израства конструктивна организация на българското движение.”[8]
Във втора глава авторът дава рисунък на селския живот и много етнолози могат да почерпят опит и сведения, като отбелязва, че в районите където Българския комитет е активен, повечето от селата са придобили пушки и се подготвят за предстоящото въстание.[9]
В следващата глава анализира противоречията между Гръцката Патриаршия и Българската Екзархия след 1870 г. като изтъква че това не е толкова религиозно противоречие колкото борба зад надмощие и хегемония.
В четвърта глава Брайлсфорд се впуска подробно в сложната тематика свързана с народите на Македония. Още в самото начало отбелязва, че ако някой е принуден да пише за турци когато борави с Македония, термина няма никакво етнологическо значение, както и другия термин “гърци”. От населяващите Македония народности единствено албанците имат основание за автохтонност според Брайлсфорд. Едно от заключенията които прави, “Македония никога не е имала своя шанс”, обяснява с по-ранното освобождение на Гърция и Сърбия от България и българският характер на славянското население в Македония.[10] Според автора диалекта е нито сръбски, нито български, но по структурно отличителни белези е по близък до българския, отколкото до сръбския. Брайлсфорд смята, че която и да е славянска народност може да спечели Македония с необходимия такт и средства и отчита предимство и успех на България. Сръбската кауза се възприема от населението като нелегитимно и изкуствено движение и то съществува доколкото си плаща своя път и бива подпомагано от турците като отпор срещу увеличаващото се българско влияние.[11] Противоречието между Гръцката Патриаршия и Българската екзархия не е единствената причина за провала на Гърция в Македония. Прогреса, който Гърция е постигнала 85 години след освобождението си е по-малък от прогреса в България постигнат съответно за 25 години.[12] Резултатът довежда до 1893 г., когато “българофилите-македонци основават чудесно организираният революционен комитет”.[13]
Брайлсфорд използва понятията македонски славяни, славянски език, българи, българско движение, и многократно става видно че влага един и същ смисъл в употребата на тези термини. Изтъква малки различия между македонските славяни и свободна България, но и многократно обсъжда общите корени и близост. Внимателния и задълбочен анализ на фактическия материал илюстрира добре въведения понятиен апарат и ограничава до минимум възможностите за създаване на исторически спекулации и фалшификации.
Българското движение обхваща по-голямата част от книгата и автора подробно разглежда периода от създаването на ВМОРО в Солун през 1893 г. до въстанието през лятото на 1903 г. и съответните последствия за Македония. Санстефанския мирен договор от 3 март 1878, с който приключва руско-турската война донася моментна и лъжлива надежда за свобода на Македония. Брайлсфорд поставя емоционално въпроса: “Защо две съдби?”.[14] Екзархията със своите училища и църкви подготвя поколението, което решава след 1893 г. да предприеме по радикални действия.[15] Революционното движение се развива тайно в Македония и открито в България като политическа организация, като най-ревностните му привърженици са хилядите бежанци от Македония. Те превръщат Македонския въпрос в главен политически въпрос на княжество България и изграждат организацията достатъчно силна за да бъде като “държава в държавата”.[16] Уникалната черта, която подчертава Брайлсфорд, на българският комитет е, че водачите са българи по етнически произход и език, но тяхната програма не е анексия на Македония от България.[17] Българското революционно движение е местно, докато гръцкото и сръбското движения в Македония са създадени от съответните правителства. Понеже атмосферата в Македония е отровена от национализъм водачите на революционното движение избират самостоятелен път на развитие и подчертават независимия си характер, въпреки симпатиите на България.[18] След Винишката афера от 1897г. и Солунските атентати турските власти предприемат силни репресивни мерки, като целта е да се смаже българската народност в Македония. Единственото решение е въстанието и автора изтъква и обяснява мотивите въстанието да избухне в Битолско: 1) благоприятната планинска местност, 2) добрата организация, 3) отдалечеността от българската граница, като по този начин се показва на Европа самостоятелният ход на делото, 4) региона е в претенциите на Гърция, а “селското население не е елинистично, но българско.”[19]
Европа и Турция са изненадани от въстанието, и те не очакват то да разгърне такива мащаби. Брайлсфорд описва действията на въстанието и на много места личат неговите симпатии към българското освободително движение, прави психологически портрети на водачите Дамян Груев, Лозанчев и Борис Сарафов. За Васил Чакаларов от Смърдеш пише, че бил “суров, но магнетичен мъж” и помества две негови снимки. Спира се и на събитията в Крушево, споменава за Питу Гули и неговото убийство. Дава цифри на участниците във въстанието, Смилово и Гявато – 600, Крушево – 400, Кичево – 350, Демир Хисар – 420, Ресен – 450, Преспа 300, Флорина – 450, Костурско – 700, Охрид – 880, Битолско поле – 250, като общата бройка надхвърля 4 000 души. Подчертава факта за толерантността на въстаниците към турското цивилно население в Крушево. За повечето от справките и данните, които посочва се позовава на Мемоарът на Вътрешната Организация от 1904 г.[20]
В шеста глава “Власите” Брайлсфорд обрисува власите в Македония и ги нарича най-мистериозната и индивидуална народност на Балканите. Срещат се по целия балкански полуостров и специално тези в Македония са с българите или с гърците в зависимост от своите интереси. Автора посочва и власи - видни дейци на въстанието – Питу Гули и Митре Влаха. Власите в Македония не са толкова много като българите, нито дори и като албанците, но без тях гърците не могат, ще бъдат отрязани от Македония. Власите се явяват входната врата на елинизма в Македония, и ако се премахне съюза им с гърците – Гърция трябва да забрави за Македония. Власите се явяват и спорен обект на влияние между Гърция и Румъния.
В седма глава “Гърците” Хенри Брайлсфорд накратко обяснява редките свидетелства на гръцко поселение в Македония, като Костур, Воден и Серес, като подчертава че огромната част от селското население е българско. Гръцката пропаганда в Македония се засилва и след въстанието приема нечувана жестокост. Гръцката патриаршия и църква стават проводник и отличителна черта на елинизма. Автора разказва за отказа на гръцки свещеник да приеме за лечение българи, въпреки предложените от Британския помощен фонд средства и неговото заключение било “те са наши врагове”.[21] След 1904 г. гръцката пропаганда в Македония става въоръжена и крайно ожесточена към българите. За пример се посочва нахлуването в село Загоричани, Костурско на 6 срещу 7 април 1905 г., където гръцките чети убиват 60 души българи и раняват 7.[22] Книгата е фокусирана върху темата за Македония, но авторът обръща внимание и на въстанието в Одринско като неразделна част от начинанието на революционния комитет за освобождение на тези земи и приобщаването им към България.
В седма глава “Албанците” Брайлсфорд се спира подробно на техния бит и култура, и ги описва като горди и жестоки хора с присъщите за тях отмъщение, стоицизъм, и ги сравнява с клановете в Шотландия. Това е народ, който никога не е притежавал цивилизация и винаги еднакво е отхвърлял Древна Гърция, Римската империя и Византия.[23]
В последната глава “Проблемът с реформата”, Брайлсфорд показва много ясни способности за анализ на сложния Македонски въпрос. Посочва неспособността на великите сили поради политически противоречия да дадат адекватно решение на въпроса. Германия, Италия, Франция и Великобритания реално вече са се отказали от подписания от тях Берлински договор, като единствено Австро-Унгария и Русия продължават да отстояват своите икономически и политически интереси на Балканите. Същевременно Русия и Англия за изтеклите 25 години след Берлинския конгрес разменят своите роли по отношение на България и Македония. Идеята за Велика България вече не е атрактивна за Русия, защото не е сигурна че свободна и независима Македония ще обслужва нейните интереси. Докато през 1878 г. на Берлинския конгрес Дизраели е срещу освобождението на Македония понеже се опасява че Велика България ще усили силата на Русия на Балканите, след 1903 г. лорд Ландсдаун, английския министър на външните работи, подкрепя програмата за обединение и освобождение на Македония, понеже знае че обединението на българския народ и неговото издигане ще изгради постоянна бариера срещу руската агресия. Тази смяна в политиката на Англия и Русия се чувства по осезателно след обединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. Усилията на великите сили да накарат Турция да подобри положението на населението в Македония не бележат успех, макар да се назначава и с подобна цел нов губернатор на трите македонски вилаета – Солун, Битоля и Скопие, - генерал Хюсеин Хилми паша.
Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. оставя в Европа впечатлението, че българите са доминиращият народ в Македония. Българите не могат да вярват нито на Европа, нито на другарите си християни, като техният революционен комитет с всичките си кървави и жестоки методи е единственото оръжие, което имат. Брайлсфорд констатира, че комитета няма да се разпусне докато не се предложи от Великите сили адекватно и окончателно решение на проблема, а докато не се разпусне Комитетът – няма надежда за мир в Македония.
Брайлсфорд вижда решаването на македонския въпрос в обособяването на автономна област в рамките на Турция с гарантирани права на малцинствата (власи, мюсюлмани и гърци), но предвижда трудност в отпора от страна на Гърция срещу българската хегемония. Управлението да бъде поето от 5 делегати от Великите сили до изграждането на Македония като българско княжество.[24] Брайлсфорд показва изключителна прозорливост и познание на проблема, когато предлага разделянето на Европейска Турция на три части:[25] 1) Македония, която ще бъде предимно българска, с наличие на албанци на запад, гърци в южната част и власи по места, 2) Албания, с два вилаета – Янина и Шкодра, като поставя условието да се помисли дали е готова за автономия и при даването на такава, формата на управление да бъде монархична и почти феодална, 3) Тракия, за която автора не посочва решение и подчертава многообразието на населението и. Това е начина според който Македония за кратко време ще стане хомогенно българска според Брайлсфорд.
И до днес книгата остава постижение не само в английската, но и в световната историография и е своеобразен еталон в културно-историческите изследвания за Македония. Редица автори се ползват от труда на Брайлсфорд[26]. За да бъде по достъпна за българския читател книгата би следвало да се преведе на български език.
|
“Македония”