|
Препоръчвам ти да прочетеш цялата статия. Поствам само частта за Талев.
Поздрав
Цаката
Спомени за Димитър Талев
тър оцелял по щастлив начин, но как, при какви обстоятелства, ос-таваше неизвестно. Важното беше: той е жив. Само че бил затва-рян, в Дирекцията на тъй наречената „народна милиция , в затвор, изпратен в Бобовдол, после в Куциян. Изживяхме и възкресението му с романа „Железният светилник". Беше тържество не правдата и таланта, така че читателите са разграбили романа като първа ху-дожествена изява, която пленява душата на българина с изконно българското достойнство. Литературно-исторически романът беше първият мост към литературата до 9 септември 1944. Последва-ха романите „Илинден", „Преспанските камбани", трилогията „Самуил", сиреч „Цар Самуил" и др. Той се очерта като втори Иван Ва-зов. Нямаше възможност да му изкажем радостта си за неговите общобългарски успехи. Но както вече споменах, по едно време сам той ми се обади по наша сънародница, която през 1960 г. от Ню Йорк бе посетила свои близки в София. Помолил я да ми предаде негови сърдечни поздрави, с пожелание да творя по-нататък. Човек трябва да се постави в моето положение, за да раз-бере неописуемата ми радост: преподавах български в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, откъснат от българския литературен живот като отшелник на самотен остров, и изведнъж привети от Димитър Талев! Бях окрилен. И както вече казах, написах едно стихотворение от 15 до 17 октомври 1960 г., без никаква надеж-да да му го пратя или да му го доставя по друг начин Времето се беше изменило в негова полза. Дотогава по начало, никой българин не можеше да пътува на Запад. През октомври 1965 г. това щастие изпита Талев. Пристигнал бе в Париж. Слава богу. че овреме узнах за това, благодарение на парижкия ни кореспондент Кръстьо Зарев. С него бяхме работили заедно в Мюнхенския радиоцентър на „Гласът на Америка" няколко години, до началото на 1956 г., когато заминах за Вашингтон. Беше земеделец по по-литически убеждения, познаваше земеделските проблеми, можеше да се произнася за времето преди и след Девети септември. За-рев бе свободен от всякакво сектантство. Разисквахме най-приятелски по много въпроси из областта на българското земеделие. имах донейде представа за земеделските проблеми като журна-лист, който следеше работата на Министерството на земеделието. Свързваше ни искрено приятелство. Беше жива енциклопедия. От него научих допълнително доста много за земеделието и за по-литиката на различни правителства, особено това на Стамбо-лийски, и, разбира се, за смъртния удар над българското селячес-тво чрез насилствената колективизация. Той знаеше колко много ценя Димитър Талев. И щом узна, че той е пристигнал в Париж, веднага издейства среща с него. По-късно ми разправяше за раз-говора си с Димитър. От интереса, който Талев бе проявил към мене, Зарев заключил, че иска да ме види. Ето защо Кръстьо За-рев бе уведомил по телефона редакцията на Радио Свободна Ев-ропа за пристигането на Димитър Талев и за изразено желание да ме види. Нямаше време за губене. Още същия ден взех билет да замина със самолет на следващия ден, рано-рано. Добрият прия-тел Кръстьо Зарев ме изчака на летището „Орли" доволен, че съм успял да взема навреме билет.
Той знаеше как да се свърже по телефона с писателя. След като чу гласа му, „Тук е, тук е!" Подаде ми слушалката. С развълнуван глас го поздравих „Добро утро! Добре дошъл!' -Добре заварил, отвърна Талев с тъй добре познатия ми енергичен металичен глас. Веднага отбелязах: „Гласът ти звучи както винаги - крепко, внушително!". Талев от своя страна: „Не се даваме!".
Това „не се даваме" характеризираше тъкмо същността му да устоява на несгодите. Побързахме да отидем в хотела, където бе настанен Талев. Зарев щеше да дойде по обед, за да ме изве-де из града. Уговорихме се. Чукам на вратата, а сърцето ми ся-каш ще се пръсне от напрежение. „Влез!" - Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми - и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се и пак потъваме в прегръдка. Едва след това задишах по-спокойно. Изразих му безкрайната си радост, че мога да го видя -21 години след последната ни среща в Скопие. Благодаря на Зарев. „Схванал, че си искал да се видим". Добре се досетил. Бях решил да не събудя у Талев впечатление или подозрение, че искам да го разпитвам. Затова още от началото му казах: „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа." Уверих го, че и ние на Запад сме се радвали, може би повече от хилядите читатели в самата България, на успехите му, особено за това. че след официалното пораженство за пръв път той е възстановил досто-лепието на българската литература. Знаем, че по чудо, си останал жив, слава богу! За Данаил Крапчев се твърди, че се бил самоо-бесил. „Нищо подобно!" - отвърна рязко Димитър. Убит бил с твърд предмет, нещо като цепеница, в затвора. Инсценирана „кав-га" със затворнически надзирател. Крапчев отишъл в Горна Джумая при по-големия му брат - Георги Талев, уж за по-сигурно. Че какво лошо е направил, за да се бои за живота си. Георги Талев, неговият стар приятел, казал със съжаление, че новите властници са развели знамето на безправното и избиват не един. не двама, а десетки българи, и то най-невинни измежду тях. От Талев узнах също, че Йордан е бил жестоко измъчван преди да бъде убит...
По погледа ми прочете въпроса - как самият той е оцелял? Сам и заговори: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция - така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме до-кументално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение."
На запитването ми как точно е станало, Талев продължи:
„Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. И разбрала не само тя къде съм задържан, но и други. Разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта."
На времето Георги Кулишев бе един от директорите на вестник „Македония". След убийството на Александър Протогеров той напуснал най-демонстративно вестника. Един от неговите при-емници в редакцията беше младият Димитър Талев. Но той се е загрижил за живота му. Знаел е каква творческа личност, какъв
голям българин е писателят. За задържането в Дирекцията на ми-лицията са били уведомени и други лица. Вестта достигнала оба-че и до ухото на Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят многочислен елит. А ето че Ди-митър Талев е жив? Как така? По-късно се изяснява, че именно по негово нареждане Димитър Талев е трябвало да бъде ликви-диран. Той дори не повярвал.
Димитър Талев разказва: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци-членове на Македонското студентско дружество „Вардар", защото бе изк-лючен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй на-речените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз - безсилен затворник в килията, той - с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място... Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния ка-фез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероят-но напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля... Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна."
- Но щом е дошъл да провери дали наистина си жив, тряб-ва да му е докладвано, че са те ликвидирали, както несъмнено е наредил.
- Има нещо такова... Пострадал е някой невинен... Повече не каза, по-нататък и не питах. Сега се знае, че един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвиди-ран. Михаил Огнянов разправя, че истинският Димитър Талев нав-ремето е направил всичко възможно журналистът съименник да не го кепази по-нататък с произведенията си, а да си смени име-то. Той, истинският Димитър Талев, и да иска, не би могъл да стори това, защото като писател е вече утвърден с това име. Другият Талев имал по-високо мнение за себе си, не се съгла-сил с предложението на Димитър Талев. С това е предрешил съдбата си. Явно, Димитър Талев бе разбрал за съдбата на своя злополучен съименник, но не спомена името му. И сега продължават недоразуменията: двамата синове на ликвидирания Дими-тър Талев - един славист и един банков чиновник в Съединените щати - често ги смятат синове на писателя Димитър Талев. За тях-на чест, те при запитване винаги са отговаряли, че има случайно съвпадение на имена.
- Само така може да се обясни моето оцеляване - добавя Димитър Талев. За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. Такъв по-вод не е могъл да намери.
От Дирекцията на милицията Димитър Талев е бил премес-тен в Централния софийски затвор. Това пък разбрах от един не-мец, дълго време живял в България, на име Мадол. В разговор за неговите патила след Девети септември той каза: „А вие сигурно не знаете, че бях в една килия с писателя Димитър Талев. Той не обичаше да участва в нашите разговори. Понякога споделяше ня-колко думи само с мене. Тих, углъбен в себе си. И, разбира се, загрижен като всички нас."
Това предадох на Димитър Талев при срещата ги с него. Той беше изненадан, че съм срещал Мадол, но беше и зарадван, че Мадол също е оцелял. Светът е наистина малък!
Повдигнах въпроса и за пенталогията „Грозд". „Засега тя е само трилогия. Идната година ще стане тетралогия. Ще излезе романът „Гласовете ви чувам". „А петата част?"
- Ако имам време, и тя ще бъде написана. Ще бъде за Милостивия...
Припомних му, че по негови думи е работил върху първата част още преди края на войната. Талев каза, че някои откъси от нея са били поместени в „Зора". Признах му, че през войната съм пропуснал това.
В затвора останал няколко месеца. Вместо да бъде осво-боден, го преместват в лагера Бобовдол. Едва след това се при-бира при своите. Разбира се, питах го как в тия жестоки времена е могъл да завърши „Железният светилник". Дълга и широка, но най-сетне романът бил завършен, към края на август 1946 г. Бил го дал за печат първоначално на Мирослав Минев. Но кое по липса на хартия, кое поради други причини, разбираеми за онова време, романът не бил обнародван. Попаднал в чекмеджето на Георги Караславов и там престоял години наред. Знаех от самия Талев, че „Железният светилник" е бил завършен през 1946 година. Във връзка с това ще припомня един епизод.
В една статия Пантелей Зарев се бе опитал да докаже, че и през времето на култа били създадени значителни произведе-ния. Освен „Тютюн" от Димитър Димов, бе споменал и романа на Димитър Талев. От една страна знаех, че още през време на вой-ната части от него са били публикувани в „Зора", а от друга, че окончателно бил завършен през лятото на 1946 г., аз възразих на Зарев, че май е скаран с истината. Без да говоря за себе си, аз изтъкнах, че по сведение на Димитър Талев, дадено в разговор с негов сънародник, романът е предкултовско творение. Пантелей Зарев е литературен историк, галено дете на властта, знае непре-менно истината за тоя роман на Талев, защо следователно се опитва да свърже това превъзходно творение с времето на култа като доказателство, че това време не ще да е било толкова па-костно, щом като е могло да създаде такъв роман. Защо, прочее, Зарев предпочита лъжата пред истината?
Ден-два след това Пантелей Зарев се обади по Радио София и ме почете с комунистически ругателства. Нямало нужда да се заклеймява Борис Босилков (псевдоним на Хр. Огнянов), дос-татъчно е сторил той сам за себе си. Името не мирише на боси-лек, а на смрад. На висока чест бе тогава лъжата. Непоносима беше истината. Ако не бях чул от самия Талев, че романът „Железният светилник" е бил писан през самата война, а завършен през 1946 г., нямаше да смущавам благатките сънища на Зарев.
В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. в Париж стана дума за насилственото му престояване в лагера Бобовдол. Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист" и „великобългарски шовинист той бил лишен от всякаква работа. И при тия тежки условия поработвал върху романа „Железният светилник". Завършил го, както вече споменах, към края на август 1946 година. Уж Мирослав Минев се заел да го издаде в библиотека „Завети", но не успял. Повече от една година след това върху него и семейството му пада гръм от ясно небе: задигат го от къщи и го изпращат на прину-дителен труд в рудника „Куциян". Това знаех от моя братовчед Михаил Димитров от Стара Загора, познат на всички с галеното си име Миле. И той бил попаднал в Куциян, и то в една група, където били Аспарух Миников, Георги Димчев, Димитър Талев, ня-какъв сравнително по-възрастен нашенец (по потекло от родното ми село Тресонче, баща на рано починалия даровит поет Серафим Григоров). Георги Димчев, бивш летец от българската военна авиация, добър организатор, бил назначен за ръководител на тия злочестници в рудника „Куциян". Това е едно от щастливите обс-тоятелства, за да оцелее Димитър Талев. Кой, как и защо е по-паднал в рудника, не ми бе известно, освен че тогава властите са разполагали с живота на тъй наречените „великобългарски шови-нисти", „фашисти" и какви ли не други „народни врагове" Миле ми е разправял, как е бил отвлечен за права Бога. Адвокат по професия, бил в София по някаква работа, върнал се и се упътил към дома си от гарата. Не щеш ли, пътя му прекосила дълга ре-дица несретници, подкарани като безсловесно стадо. Гледа Миле, мъка му било за тях, но и той бил безпомощен като тях. Чакал да свърши редицата, за да продължи пътя си за дома И тъкмо да прекоси пътя, един милиционер внезапно го пипнал за рамото:
„Тъкмо ти ми трябваш!" Не помогнали ни протести, ни викове, ми-лиционерът го натикал в редицата. Вместо за дома, потеглил неи-звестно за къде, и накрая се озовал в рудника „Куциян". После узнал защо го е сполетяла тая беда: милиционерите трябвало да доставят определено число несретници. Липсвал им само един! И тоя несретник се оказал братовчед ми Миле.
От него също знам и известни подробности около принуди-телната работа в рудника. Всекиму се определяло дневен наряд. - „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за норми-те. Нарядът на Талев се разпределяше между нас Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше ба-щата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали си-на си, покосен от „жълтата гостенка". Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев."
Разказах това на Талев, за да узнае кой ме е осведомил за общите им патила в рудника. „Така беше, потвърди Талев. Без тяхната подкрепа и пожертвователност едва ли щях да оцелея. За-дължен съм им много." Радваше се, че Миле е отдавна в Торонто и си е извоювал добро положение. „Един ден - продължи Та-лев - бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах... Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори... Отвътре изти-ча една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и из-чезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се ог-ледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.
Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната" милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите... Спряхме пред една врата. Почука, отво-ри, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!" Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглеж-да ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се зас-тъпва другарят Георги Караславов! Махай се"! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чинов-ник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъ-пил за подобно човече." По-нататък: постепенно се съвзел под грижите на лекар, близък на семейството. После узнава, че за ос-вобождаването му от ада в Куциян, освен Г. Караславов, са дейс-твали и други лица: литературният критик Георги Константинов, близките на Талев прилепчани - Тодор Попадамов (известен деец в македонското революционно движение), Христо Калайджиев (друг отявлен комунист) и Георги Кулишев.
http://www.tu-berlin.de/~hashove/pdf/avtori/talev-spomeni.htm
|
СПОМЕНИ ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ-Христо Огнянов (Залцбург
