Личните спомени на Александър Цанков за 9 юни 1923 година


"Една мъчнотия имах в намирането човек за министър на външните работи. Спрях се на професор Никола Милев , млад и надарен учен, отличен журналист; близък лично на Тодор Александров и макар да не се числеше в състава на ВМРО, той бе и виден македонски деятел. Знаеше отлично френски, защото беше свършил Галатасарайския колеж в Цариград – французка гимназия; знаеше и немски; познаваше и балканските въпроси и македонския, умен и добър българин. Той живееше като нелегален, защото бе дирен от полицията, за да бъде арестуван като македонец и от близките хора на македонската организация.

Аз знаех къде се крие. Подирих го и веднага го намерих. Говорих с него надълго. Разгледахме цялото вътрешно положение на България; Милев бе вече отчасти осведомен за това, което става, т. е. че се готви насилствено сваляне на правителството Стамболийски. Разисквахме и външнополитическите въпроси, които засягат международното положение на България. Имахме еднакви разбирания, съгласни бяхме, че нашата външна политика не може да бъде активна; с търпение и коректно държание ще изчакваме времето и събитията.

Преминах направо и му направих предложение да участвува в новото правителство като министър на външните работи. ”Благодаря за честта, която ми правиш, но не мислиш ли, че не съм удобен за тоя пост като македонец и като близък на ВМРО. Аз считам, че това е неудобно и още от първите дни правителството може да има неприятности с мен.” Настоях. Отговори ми, че той ще говори с Тодор Александров и ще ми се обади допълнително.

Няколко дена след нашия разговор ме подири сам Тодор Александров, който също бе нелегален и живееше в скрита квартира. И той намираше за неудобно и дори опасно. Първата бележка, която направи, бе, че Милевото участие в кабинета ще има неприятно отражение в България. Не можех повече да настоявам, защото и мен мина през ума за една реакция от страна на Сърбия в тоя смисъл.

И наистина имаше отпосле сръбски интриги, на които приглашаха и някои наши среди дружбаши – че превратът на 9.VI. 1923 г. е с участието на ВМРО, дори че той е дело на последните и аз съм само поставено лице на организацията.

По същото това време правителството на Стамболийски беше подгонило не само представителите и членовете на ВМРО, но изобщо македонци емигранти; имаше много арести и интернирания. То направи опит да залови и арестува и главните водачи Тодор Александров и Александър Протогеров и хора тихи и легални като Никола Милев, но не успя; те своевременно се укриха. Всичкото това ставаше, разбира се, в духа на правителствената югославянска политика.


Стамболийски мислеше, че ще премахне най-сериозната пречка за едно сближение и присъединение на България към Югославия и че югославянските управляющи среди ще се отнесат с пълно доверие към него, щом разтури Върховната македонска революционна организация, като арестува и хвърли по затворите първите и ръководещите й хора. Разбира се, той подцени силата на организацията. Тая хайка срещу нея струва живота на много дружбаши, между които и тоя на Александър Димитров, министър на вътр. работи, и на Райко Даскалов и др.

ВМРО обикновено не се месеше във вътрешната политика на държавата; тя не се месеше и във външната политика; тя обаче наказваше и унищожаваше всеки, който й пречи или противодейства. ВМРО се стараеше обикновено да бъде в негласен и скрит унисон с правителствената политика, ако тая политика не я засягаше.

Тя отбягваше да влиза в борба с българското правителство, например за това, че водеше политика на приятелство с Турция или Сърбия. ВМРО под името ”Македонски комитет” се създаде наскоро след Освобождението на България, след унищожението на Санстефанска България и връщането на Македония наново под владичеството на Турция. Тя бе създадена, за да организира революционната борба в Македония срещу Турската империя. След Балканската и Първата световна война тя обърна борбата си срещу новите владетели на Македония – Сърбия и Гърция. Провинилите се спрямо нея: ония, които й противодействаха и й пречеха, тя осъждаше и наказваше с едно-единствено наказание – смърт.

Тя наистина заемаше често пъти положението на държава в държава и затова няма правителство в България да не е водило борба с нея; но има борба и борба. Когато е в известни граници, когато не засяга целите на организацията, политиката на дадено правителство може да не се одобрява от нея, но само за това тя не посегна върху живота на никого от правителството, проводник на тая политика.

Дружбашките министри Райко Даскалов, Ал. Димитров не бяха убити заради сърбофилската политика, а защото правителството се насочи да унищожи организацията ВМРО.

Практиката на ВМРО беше да съди и осъжда ония, които й пречеха. Осъждаше ги на смърт и имаше рицарския кураж да връчва издадените от нея присъди. Осъден ли е някой, той не може да отбегне от съдбата си. Където и да е, когато и да е, ще бъде наказан. За тях важеше правилото ”Може да се забави, но няма да се забрави”. Той ще бъде намерен, не може да се прикрие, не може да избяга и в чужбина, защото и там ще бъде намерен. Такива примери имаме няколко: д-р Райко Даскалов бе убит в Прага като български пълномощен министър. Войводата Чаулев, провинен пред ВМРО, бе убит в Милано; Паница по същите причини бе прострелян във Виена, и то по време на едно оперно представление в държавната опера и т. н.

Тъкмо по това време отношенията между правителството Стамболийски, поради посочените причини, бяха тъй натегнати, че общо беше убеждението, какво ударът за свалянето на правителството ще дойде именно от ВМРО. Това създаваше естествено прикритие на лигарите и те по-слабо подозирани и следени, вършеха своята работа. Аз съм в състояние да знам и затова твърдя, за да изнеса историческата истина, че в делото на 9 юни ВМРО няма никакъв дял, никакво участие.

Те бяха настрана и верни на своето становище – ненамеса във вътрешните работи на страната. Има едно, което трябва още да възпроизведа, за да отстраня всяко подозрение. То е, че наистина полковник Ив. Вълков, като формален председател на лигата, беше поискал в случай на нужда една помощ от организацията от 500-1000 души въоръжени македонствующи. Първо, от тая помощ не стана нужда и, второ, с толкова хора тя не разполагаше в София, а да ги събира от провинцията бе невъзможно и, трето и най-важно, тая помощ бе отказана. Освен това знам, че лигата нямаше нужда от чужда помощ. Защо Вълков я поиска, тоя въпрос не ми се изясни, па и не стана нужда да се изяснява."

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите