|
dnevnik.bg
Краят на мечтата за Югославия
СВЕТОСЛАВ СТЕФАНОВ
Във времето на романтизма славяните, живеещи на Балканите, мечтаеха да създадат една голяма обща държава, простираща се от Черно до Адриатическо море. Във времето на реализма част от тях с външна намеса създадоха Югославия, обединила Западните Балкани в една политическа общност, но същевременно заложила бомбата на неравнопоставеността. В условията на новия световен ред на романтичната мечта и нейната персонификация беше сложен очакван край. Агонията на изкуственото държавно образувание беше дълга, а разпадът - неминуем и кървав.
В средата на ХІХ век идеологът на сърбизма Илия Гарашанин в своето "Начертание" определи амбициите на новосъздадената сръбска държава. В политически аспект те включваха обединяването на южните славяни под короната на сръбските крале и формиране на голяма държава между Османската и Хабсбургската империя. Гарашанин основа идеите си върху езиковата теория на Вук Караджич от края на ХVІІІ век, която разпространи сръбското влияние от Загреб до Централна България. До Първата световна война реализацията на тези идеи обаче не остана неосъществена с известно изключение по отношение на Македония, част от която след Балканските войни от 1912-13 г., беше включена в Сърбия.
Първата световна война драматично промени картата на Европа и на авансцената се появиха много нови държави, сред които и Югославия. През 1918 г. великите сили възнаградиха Сърбия, като й дадоха право и възможност да включи в територията си целите Западни Балкани, принадлежали дотогава на разпадналата се Австро-Унгария. По обясними причини първоначално държавата, доминирана безпрекословно от сърбите, е наречена Кралство на сърби, хървати и словенци. Тя получи името Кралство Югославия едва през 1929 г., когато хватката на Белград над Босна, Хърватия и Словения вече е била достатъчно здрава, за да може да противостои на центробежните сили. А те са силни по съвсем обясними причини от икономическо и културно естество. Макар сърби, хървати и словенци да говорят сроден език, той далеч не е еднакъв и освен това е почти единственото, което ги сближава. Хърватите и словенците са католици. Сърби, черногорци и македонци са православни. Между тях като буфер стоят босненците, които са мюсюлмани. Вековете, прекарани в състава на Хабсбургската империя, са формирали културата на Западните Балкани и са изградили основата на една добра икономика, докато в същото време ориенталското влияние продължава в земите на доминиращата в политическото отношение Сърбия.
В рамките на унитарна Югославия тези различия се потискат с огън и меч, но след разпада на държавата по време на Втората световна война лесно и бързо избиха на повърхността. Сърбия беше окупирана, а Хърватия се отдели като марионетна държава, в която антисърбизмът беше на почит. Хърватските усташи с настървение преследваха както комунисти, така и сърби, а сръбските комунистически партизани им отвръщаха по същия начин.
Сърбите обаче отново се оказаха в печелившия лагер и през 1945 г. под "маршалския жезъл" на партизанския командир Йосип Броз Тито беше създадена Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). Поучен от проблемите на царския режим в довоенна Югославия, Тито сложи край, поне формално, на унитарната държава и я замени с федеративна Югославия, съставена от шест републики и две автономни области. По силата на негласното споразумение между великите сили Западът и Изтокът си бяха поделили влиянието в Югославия 50:50, което пък развърза ръцете на маршала за лавиране, според моментните му интереси.
Титова Югославия беше странно на пръв поглед съчетание от комунизъм и капитализъм. Югославската комунистическа партия управляваше по начин, сравним само със съветския от времената на Сталин, но същевременно в страната частната собственост беше разрешена, а икономиката процъфтяваше. Краткият флирт със СССР в първите следвоенни години приключи през 1948 г., когато Белград реши, че е по-удобно да излезе от сянката на Москва и да поведе политика на баланс между двата лагера. Това пък спаси България от поглъщане от Югославия, което се подготвяше в същите години по линия на споразумението Сталин Тито - Димитров.
Парадоксално на пръв поглед, но във времето на студената война т.нар. Организация на необвързваните се оглавяваше именно от Югославия, една откровено комунистическа страна.
Периодът до смъртта на Тито през 1980 г. беше време на привидна безметежност, но под повърхността назряваха бури. Югославяните, както всички наричаха жителите на страната, пътуваха и работеха из Европа и връщаха милиони в конвертируема валута, които даваха кръв на икономиката. Жителите на бедните републики - Македония, Сърбия, Босна, можеха да печелят, работейки в по-богатите - Словения и Хърватия, и така да живеят в илюзията на собствения си просперитет. Белград от своя страна се грижеше да потъпква всякакви националистически чувства, като умело си служеше с политиката на тоягата и моркова. И така до 1980 г.
Смъртта на маршала отприщи натрупаното напрежение. Естествено то не избуя веднага не само поради натрупаната инерция от предходните десетилетия, а и защото международната обстановка не го позволяваше. Започналите котерийни борби на партийно ниво обаче предвещаваха какво ще се случи през последното десетилетие на ХХ век. Ако Тито, сам хърватин по произход, успяваше да накара хървати, сърби, словенци, македонци и други да работят на една маса, то последвалите го лидери показаха очевидна неспособност да се справят с многото проблеми.
И тогава на сцената се появи Милошевич, за да размаха флага на национализма и да разруши с един замах Титова Югославия. Със или без него обаче тя беше обречена. Времето на изкуствените държави, изградени на псевдонационален или идеологически принцип, беше безвъзвратно отминало. Илюзорният икономически просперитет започна да се срива лавинообразно и само ускори очаквания разпад. Формалният край на Югославия, обявен миналата седмица по силата на споразумението между Белград и Подгорица, всъщност беше очакваният финален акорд, слагащ край на амбициите за южнославянско единство. Дали след три години сърби и черногорци ще продължат да споделят една държава вече не е толкова важно, по-важното е, че Югославия умря така, както се роди и живя - трудно и мъчително. Родилните й мъки продължиха десетилетия, агонията - не по-малко.
За съжаление с края на Югославия проблемите, заложени по време на ефективното й съществувание, не свършват. Босна и Македония продължават да тлеят, Сърбия тъне в икономическа разруха, Хърватия се тресе от политически проблеми и корупция, Черна гора се раздвоява между илюзорната независимост и контрабандното съществувание. Само Словения изглежда имунизирана от подобни ситуация, но тя винаги е била един различен свят.
Югославия умря, но остави наследство, което ще тежи върху целия регион още дълги години. Защото фитилът на "бурето с барут" винаги е пламвал из земите на югославската мечта. Остава да се надяваме, че с нейния край и той ще бъде намокрен до степен на невъзпламеняемост, веднъж и завинаги.
|
Kraiat na mechtata za Yugoslavia