|
Митко, нямам търпение за хора, които не осъзнават собствените си ограничения и наместо да направят всичко възможно тихо и прилежно да се образоват, задават глупави въпроси и се лигавят по интернет. Вземи се поразрови в книгите и ще разбереш, какво точно е бил Солун преди 100 години, незабвисимо от факта, че не е бил в политическите граници на България. Аз ти казвам, че не-случайно този град става родно място на ВМРО, а ти ми говориш за на майка ти путката.
[.......]
Българите в Солун
в навечерието на балканската война (1912г.)
Между градовете на балканския полуостров Солун заема важно място по брой на жителите си и търговско значение. Това е било във всички времена, така ще бъде за дълго в бъдеще. Самата природа му е предопределила това благоприятно положение за развой. В Солунския залив, който се вдава далеко в сушата, се изтичат Вардар, Бистрица, Галико и други по-незначителни потоци, чийто общ басейн обхваща пространство 33 373 кв. км.Орохидрографската направа на балкански полуостров създала от Солун важен център на сухоземни и морски пътища.
От Солун излизат ветрилообразно пътища за Гърция, за Албания, за Босна и Херцеговина, за България и за Тракия с Цариград. Много от тия пътища прехвърлят Дунава и се свързват с важните сухоземни и водни пътища на цяла Европа. По море Солун се свързва сгодно с всички презморски страни. Въпреки голямата международна връзка на Солун, той остава все още македонски град. И понеже мнозинството македонско население е българско, то и Солун се смяташе често, като град на българска земя.
Англичаните Макензи и Ирби, които пропътували българските земи в 1863г., наричат Солун "българско пристанище" и докато го смятат в историческо отношение гръцки град, в етнографско - еврейски, в политическо - турски, в географско отношение, казват те, той е български град. Прочутият пътешественик Барт, който в 1862 г. пропътувал българските земи от Русе до Солун и бил свидетел на българския подем в наченатата черковна борба, пише за Солун следното: "Този град е роден за столица, той има все още голямо значение за цяла Румелия и, ако един ден стане столица на България, може би в късо време ще захване да съперничи с Атина, ако не с класически интереси, то с богатството си и действително величие."
Възраждането на българският народ в Македония и неговото културно и стопанско засилване се свърза на тясно с град Солун в последните 50 години. И ако не бяха настъпили големите промени в политическия живот на Македония през годините 1912 - 1918, ако не беше откъснат Солун от своя естествен географски и стопански хинтерланд, той би придобил в късо време български характер, какъвто е етнографския лик на неговия пространен хинтерланд.
Ще се постарая да ви представя на късо какво място заемаха българите в Солун през годините 1910 - 1912.
Според най-грижливата преценка на Солунското население в 1911 година неговият брой е бил около 28000 жители, от които 64000 евреи, 25000 турци, 22000 гърци, 10500 българи и 6500 разни.
От деня, когато славяни и българи се настанили в Македония, ги имало и в Солун.
Българославянският език се говорил в тоя град, както във времето на св. св. Кирил и Методия в ІХ век, също и през всички други векове до ден днешен. Околността на Солун е била винаги славяно-българска.
Пазарният език в Солун беше до последните дни на турското владичество в по-голямата си част български. По надписите на дюкяни и хотели не липсваше българското писмо и български език.
Българската община в Солун датува от късно време, едва от 1867 година, тя бе призната от турската власт чак на 1904 година, а само две години преди отхвърлянето на турското иго, се създаде в Солун българска епископия, чийто първи архиерейски наместник, архимандрит Евлогий, родолюбив и високо просветен духовен служител, беше жестоко удавен в Бяло море от гърците в 1913 година. Солун беше седалище и на българоуниятския митрополит Епифани Шанов, въодушевен старец на 75 години, когото също не пожалиха новите владетели на Солун; той беше заточен от гърците.
Българите имаха в Солун три църкви, четвъртата се строеше. Четири български попове служиха в тях на черковно славянски.
Първа българска школа в Солун била основана в 1865 година, а в 1910 година в тоя град имаше три гимназии (мъжка, девическа и търговска) с 526 ученика и ученички. Имаше също една забавачница, пет първоначални училища с 594 ученици и ученички, едно стопанско училище, а проектирано беше да се основе и едно духовно училище.
Млади българи посещаваха турски, френски и немски училища. Броят на всички ученици и ученички българи в Солун през 1910г. надминаваше 1200, а българските учители и учителки бяха 80.
На 1838 година била основана в Солун първата българска печатница от Теодосий Синаитски, българин родом от Дойран. В 1910 година в същия град имаше две големи модерни български печатници, на К. Г. Семерджиев и Юрдан Ярцев. Имаше също богати български книжарници, които доставяха български книги за цяла Македония.
Като се установи конституционно управление в Турция (1908г.) се почна печатането на много български вестници и списания в Солун. Първата метеорологическа станция в Солун и в цяла Македония изобщо, беше наредена в българската мъжка гимназия. Тя печаташе редовно своя бюлетин.
Солунските българи имали освен своята народна и черковна община още други обществени организации, а по-късно и политически, като гимнастическо дружество "Солунски юнак", женско благотворително дружество "Вяра, Надежда и Любов", клон на "Българска Матица"; после въвеждането на конституционното управление в Турция , Солун стана център на българските политически клубове в Македония
Първите организатори на Солунските работници върху главните принципи на социализма бяха българите Влахов и Томов. На първите избори за представители в Отоманския парламент беше избран от Солунския санджак българинът Влахов, родом от Кукуш.
Въпреки своя международен характер, Солун взема също участие в революционните движения на македонските българи. Атентатът, извършен срещу парахода "Гвадалквир", експлозията в Отоманската банка, аферата с дневника на учителя Машцаков, революционната дейност на Гарванов и много други революционни актове се помнят още добре от Солунчени.
Особено значение за икономическия живот на българите в Македония имаха Солунските българи комисионери и едри търговци, чиито реномирани къщи достигнаха броя 35. Всички те бяха родом от Македония и чрез своите представители и във всички македонски градове, поддържаха най-тясна връзка с вътрешността на страната; те извършваха почти всичката износна и вносна търговия, българските търговци в Солун се ползуваха с безграничен кредит. Търговията между Солун и България се извършваше главно пак от същите търговци и комисионери. А търговията между Солун и България беше на път да достигне голям развой; в 1910г. в Солун били внесени от България стоки 3 200 000 и изнесени за нея за около един милион лева.
И тъкмо в момента, когато българите се засилваха в Солун, който е естествено пристанище на Македония, в която те представляват мнозинство, в Букурещ на 1913г., Македония беше поделена на три части и поставена под властта на три различни политически управления. Солун се отдели по тоя начин от своя главен и естествен географски и икономически хинтерланд, който го поддържаше и подпомагаше да напредва и се развива, но от тази политическа промяна изгубиха най-много българите; тяхното културно и обществено дело, почнато с най-голям възторг и засилвано с най-упорит и постоянен труд и преданост, рухна под жестоките удари на гърцизма.
По-голямата част от Солунските българи бяха прогонени и техните имоти разпилени, мнозина загинаха в жестоки преследвания и малцината нещастници българи, които са останали още в Солун, са лишени от техния български лик под натиска на гръцката власт.
Българските черкви и училища са затворени, българите не бива да говорят по улиците на своя роден език, всеки спомен за нещо българско в Солун се заличава по заповед от властта. Но за да може Солун да се развива правилно, като голям естествен пристанищен град на Македония, трябва да се даде в него прилично място на българите, които живеят масово в неговия хинтерланд и които със своето трудолюбие и постоянство ще оживят наново търговията и стопанската мощ на тоя град.
[.....]
СОЛУН
Раковски, в. "Дунавски лебед", бр.15, 20.12.1860г.
В проминалий брой имахме нещо си извод от една дописка от Солун, писано от българина на гръцки език, защото той родолюбец не е учил българска писменост и сега в проминала възраст старай се да научи, кое му докарва голяма чест и похвала! А съвременно доказва каква сила има народное чувствувание и как от малка остатна искрица се разпаля и почва да пламти пламен народности, кого веке никакви обстоятелства не могат да угасят и удушат конечно! Днес получихме от същаго и друга дописка и ето привождаме я реч в реч на български.
(Следва текстът на дописката)
Ние и в проминалий брой говорихме, че лукави фанаpиоти не мируват за Кукушкое днес българско епископство, оставяме настрани другия злоупотребления, тии са веке познати всем и гнусно е да се споменуват. Но тия сплетки, що ищат да впосеят пак в Кукуш, са важни и трябва наши цариградски българи да обърнат голямо внимание на това. Кукушки българи са разпалени человеци и не щат търпя веке никоги фанариотско иго на тях си! От того ще произлезе пак голямо движение, кое с толкова трудове беше се угасало и потаило. Цариградски българи разбират що им казваме: лукави гърци ще употребят всяка злоба да разбъркат тях места, а злобни йезуити гледат с непримигателно око като нощни сови да получат невинная си хища. Гърци, като гледат, че по тях места се възражда българская народност, никоги не щат мирува, защото тамо е българское предстражие против панелинизма, кое като обдържат българи, той изчезва веке завсегда и остава им само едно сладко възпомяние!...
Ние въобще всички други българи, трябва и нужда необходима е да помогнем с всеки книжевни средства тях наши братя кои са най-удавени от панелинизма и тии, откак се е освободила Гърция, са били първа нейна хища! Това е най-голяма и най-важна точка за наша народност и на това всички трябва да обърнем внимание си, а най - паче цариградски българи, кои днес предетавлят цял български народ и коим е въверена от народа българская бъдъщност!
[.......]
НОЩ КЪМ СОЛУН
Димчо Дебелянов, с. Д., февруари 1916 г.
Пак тъй жадувана нощта се върна
и с майчин шепот и милувки свежи
съзва на отдих морните войници
и жалбите им с кротък здрач замрежи.
Заглъхна Удово, където много
стоманни сили през деня кънтеха,
снегът на север почерня безмълвно
и сънищата звезден път поеха.
И в схлупената, обгорена хижа -
чер знак на лихата стихия бранна -
ний двама с него пак укрихме свойта
умора, в служба на дълга набрана.
Но край огнището у нас отново
припламна жаждата неутолима -
да си възвърнем с виното и мрака
това, що властно ни денят отнима.
И загрубелите ръце не спряха
да пълнят чашите - налей! наздраве! -
додето яснолик възторг в сърца ни
последен тъмен вопъл не сподави.
Поде се сплетен разговор, когато
отекват скъпи тайни гласовете
и в всеки девствен въздъх на душата
сълза от светла скръб проляна свети.
Той спомни нявгашна любов в Женева,
аз - своя бурен и отвъргнат полет,
а после писахме... "мисли за мене"
..."не спомняй нашата далечна пролет!"
Когато той задряма, аз възлязох
на хълма над стаените землянки
и дълго слушах Вардар да нашепва
на милосърдните среднощни сянки
за тъмнините на нощта вековна,
за бликналия ден в тоз край неволен
и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун...
[.........]
ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА, Царевна Миладинова-Алексиева
СОЛУН
Преди годините на нещастните за нашия народ войни Солун бе истинска гордост и насъще светило за българщината и за славянството.
Това трябва да се знае от всяко наше дете, от всеки наш старец.
Още в седемдесетте години на миналия век там в пълна красота цъфтяха всички хубави цветя на българската градина, всички добродетели на българската душа, всички трайни заложби на българското сърце и на българския "прост ум", както често обичаме да се самонападаме.
Оттогава още в Солун имаше няколко български църкви, подпалени и изцяло унищожени през войните. Имаше наша централна духовна и училищна община, която бе съсредоточила в себе си сложния ипарат на общирен административен живот на цялата обкръжаваща тоя град българска област.
Имаше цели български квартали в града: първо – център, с две мъжки гимназии и многостотин местни и провинциални ученици; второ, една девическа гимназия с повече от двеста отбор български моми от Охрид до Одрин и от Скопие до Костур; в тези гимназии преподаваха най-добрите наши учители, които правеха и правят чест на българския народ; в тези гимназии имаше богати библиотеки със скъпи и ценни книги; имаше още по-богати физически и химически кабинети и лаборатории, както научаваме, преместени в музеите на някои съседни балкански столици. С тези физически и химически кабинети на солунските български гимназии понякога си служеха френски, италиански и други чужди колежи и училища в града – такава бе повелята на българското гостоприемство, на по-високата култура, на българската душа, на македонската столица в града на светите солунски братя Кирил и Методия, творители на българската писменост.
Този център на български учебни заведения бе действителният център на стария град.
Всред него, на високо бърдо (Чауш манастир, а не Вароша, както пишат нови българи – гости на града), като замък се издигаше централната мъжка. класическа и реална гимназия. Оттам не бяха много далеч развалините на старите римски бани и шестметровите дебели назъбени стени на римската крепост, която някога е заграждала стария град.
Тихият Солунски залив се разстилаше оттам за погледа като просторно затворено море, далече зад което се издигаше Олимп.
Всичко това будеше любов в сърцата на нашите български деца към старината, към природата и красотата, към географията, към безкрайна обич на родната стряха за хиляди и хиляди българи солунски граждани.
Наблюдавала съм българската учеша се младеж генерации подред. Тя бе будна, действително будна младеж. Умни деца. Деца на златното бъдеще на българския народ, който нищо друго не искаше и не иска, освен това да живее и свободно да се развива.
Такъв бе българският център в Солун. В него имаше повече от триста български къщи, триста многочленни български семейства, от майстора и печатарския работник до учителя и директора на гимназиите.
Имаше и църква – "Св. Кирил и Методий".
Друг един български квартал, с много стотини български къщи, бе кацнал недалече от полите на Хортач в новите части на града, между Хортач и морето. Този български квартал, наречен "Пирги", имаше си също своя българска църква "Св. Георги", свои първоначални училища.
Майстори зидари и селяни, почувствували се натясно в този квартал, преминаха Сухата река и потърсиха на два километра източно от него нови пространства за заселване и нови полета за обработване. Окупираха ги. Закупиха ги от солунската община и построиха най-напред петнадесет къщурки и скромно училище, а само след няколко години – отлична училищна сграда, а също така – стотици български къщи, обитателите на които работеха предимно в близките керемидени и брашняни фабрики "Алатини". Там, в тези фабрики, те си имаха свои читалища, свои учители и даже отделни възпитатели на децата.
Майсторите зидари, които живееха в този квартал, бяха трудолюбиви българи и скоро забогатяха. Те си плащаха учителите, та децата им да не отиват далече по другите български училища в другите квартали. Тези майстори в споразумение с централната българска община бяха си избрали добри ръководители, които нарекоха този нов български квартал отвъд Сухата река Трансваал, в спомен на тогава водената война от бурите в Южна Африка с Англия.
Доколкото ми е известно, този квартал Трансваал и до днес носи името, дадено му от скромните български майстори и от учителите им.
Недалече от българския Трансваал в Солун, горе, зад високите баири на север, се намираха селата Киречкьой [1] и Капуджилар [2]. В първото от тези села се говореше тогава, говори се и сега, на хубав български език със старобългарски примеси в говора. Селянките му носят някакви чудновати и много красиви старобългарски носии. Второто от тези две села, почти напълно погърчено още оттогава, бе ханаанът за Солун на грозде.
Оттук, от Трансваал, който бе най-източната част на града, където имаше общирни марсови полета за игри и където хилядите учещи се от българските училища на Солун привечер правеха своите излети, се виждаха далече през слабата мъгла на залива, посят с мачти и корабни комини, българските квартали на Вардарията, а в дъното на тази прелест отвъд полето – туловищата на легендарните български планини Кожух и Паяк.
Разстоянието от Трансваал до Вардарията на запад, зад която всяка вечер залязваше тъмночервено огненото кълбо на Феб, е колкото от Подуене до Княжево."Там, далече във Вардарията, бе българската църква "Св. Димитрий", градена с ръцете и мишците на прочутите солунски български майстори и със средствата на местното население. (Тази църква съвсем не е църквата-джамия "Св. Димитрий Солунски", както съвсем погрешно казва в описанието си нашият войн.)
Във Вардарията, която се разпадаше на два големи български квартала, единият – Варцар капу, другият – Кукушката махала, имаше две първоначални училища, множество все местни учители и учителки и повече от 400 – 500 ученици и ученички.
Обширният двор на църквата "Св. Димитрий" и Морската градина, тъй нареченият Бешчинар, бяха сборните места на българските квартали от Вардарията. Недалече оттука бяха и товарищата, гарите, големите житни складове, чаршиите, пазарите и благоустроената френска махала, в която най-добрите и най-посещаваните хотели бяха български, държани ог съдържатели българи.
Най-добре наредените търговски кантори на големи и монументални сгради и пасажи на френската махала бяха тези на българските търговци, които имаха зад гърба си едно близо двадесетхилядно будно българско местно население. Тези български търговци, тъй добре познати и във вътрешностъа на страната, и далече в задморските страни, трябва да се смятат като истинска гордост за българския народ.
Не знаем как е за младите поколения. Но за нашето, най-старо поколение, Солун не е и не може да бъде изгубен и в културно отношение. Нашият народ от хиляда години, от епохата на св. св. солунски братя, е органически свързал името си на просветен народ с името на Солун. И другите славяни на Балканите трябва да разберат, че без българската културна работа, без българското постоянство, без бълтарския труд и българската издръжливост това светло дело – Солун, би било изгубено и за тях.
Войни отсега натъй може би не ще се водят. Но Солун за нас е синоним на българска и на славянска култура. Духовно той е бъдещето и напредъкът на нацията ни. Ако някога балканските народи се споразумеят и застанат на почвата на свободата, на културата и на духовното съвършенство на човечеството, и ако ние, българите, поумнеем и излезем от нашите сегашни малки и задушливи групови черупки, никаква сила на света не ще може да затвори пътя към културните ни придобития. А Солун бе и си остава едно естествено хилядогодишно културно придобитие за българския народ, не само защото преди повече от десет века е дало първоучителите на нашата писменост, и не защото в стените му преди един век Т. Синаитски [3] е печатал първите български книги на новото време, а още защото Солун бе и веднага може да стане пак, стига светът да поиска да заживее в мир и в напредък, един от най-богатите и най-трудолюбивите кошери за българския просветителен нектар. Тогава и само тогава ще настъпи истинското сближение наше и на целия славянски свят с тези, които могат да владеят града. А това е, мислим ние, не само възможно, но и твърде необходимо.
[......]
Ето тука линка за цялата книга. Прочети я от корица до корица, преди отново да седнеш да ми се прехласваш по гърците и техните мегаломански теории.
|
Българите в Солун
