|
Предлагам Ви откъс от "Литургия за Илинден" - книгата на Свобода Бъчварова, по мотиви на която е направен "култовия" български филм "Мера според мера". Действието на откъса се развива в началото на петдесетте години на един българо-македонски събор.
"На срещата дойде много народ от двете страни на границата. Върху склоновете на Беласица, където имаше поляни, бяха построени многобройни лавки за храна и пиене, но повечето хора си носеха от къщи вино, ракия, печени агнета и баници. Имаше много сергии, където се продаваха най-различни стоки. Хората предварително се бяха уговорили за срещата и бързо се намериха. Останалите се викаха по инсталирания високоговорител. Когато не викаше имена, пускаха музика. Четирите цигански оркестъра увеличаваха и без това големия шум, а към обед, след като всички се напиха, се понесоха най-разнообразни песни. Танас си помисле, че е в някаква лудница. Горещината стана нетърпима, а мястото, дето беше срещата, нямаше никакво дърво, сигурно за да могат граничарите да наблюдават кой какво прави. Чак долу, в края на поляните, започваше кестеновата гора. Дойде ред и на хората.
Приятелите на Танас скоро намериха някакви роднини и го оставиха сам с Перо. Той почна да пие вино направо от бурето. Танас никого не очакваше да види. Кукуш беше в гръцка територия. Пък и кой ли е останал от този град, напълно съсипан от гръцката артилерия. Сега кукушани бяха навсякъде по света с изключение на родния им град...
Той обиколи лавките. Една найлонова мушама с червени цветя много му хареса. Щом отиваше някъде далеч, винаги носеше в къщи армаган. Сега нямаше на кого да занесе, но мушамата му харесваше. Мислеше, че е от тънък плат, и се чудеше как ли са я изтъкали. Само едно го смущаваше, че е много евтина, но тя му хареса и я купи. Тъкмо се връщаше към Перо и някой го извика:
- Дедо Танасе, дедо Танасе...
Обърна се. От една голяма група хора, насядали по тревата, се отдели едър, червендалест мъж. Толкова беше едър, че всички се обръщаха да го гледат.
- Димко, ти ли си? - се зарадва Танас.
Димко му беше внук.
- Ела, дедо - му каза той. - Наши роднини са дошли. Живеят в Прилеп, но са от Кукуш.
Танас завари много хора. Повечето бяха съвсем млади момчета и момичета. Имаше двама старци и няколко мъже и жени на възраст колкото Димко. Позна и Аспарух, приятел на Димко. И двамата работеха в тютюневия склад. Танас седна до старците, макар и да се безпокоеше за Перо. Страх го беше да не се сбие с някой. Единият недочуваше, но с другия се разговориха.
- Не си ти Танас, помощникот на Чернопеев? - попита старецът.
Танас кимна с глава.
- Имаше една песня: "Я го Чернопеев, а до него убав Танас" - сум забравил веке думите...
Танас знаеше тази песен, която народът в Кукушко и Гевгелийско пееше на времето, но лично той предпочиташе друга. Нея народът измисли, когато танас уби големия турски бабаитин Вели Пеливан. Танас прекъсна спомените си, понеже Димко почна да се кара с братовчедите и викаше колкото му глас държи:
- Защо не говорите на български? Кажи, това македонски ли е "Ке радиме плански!"
- Мани ги! - рече Аспарух.
В това време при Танас дойде Перо и седна. Разбрал неразбрал какво става, тихо прошепна:
- Дедо Танасе, ке се тепаме ли?
Танас му хвана ръката и се обърна към внука си.
- Димко, стига! Не сме дошли тука да се караме.
- Кажи бе, дедо - не се успокояваше Димко, - защо им е буквата "дж".
- Ами како ке пишеме джамия? - рече братовчедът.
- Виж бе, дедо! Слушай само! Та джамия македонска дума ли е?
- Прости хора! - възмути се Аспарух, който се беше вече доста напил. - Като бех в Охрид, питам един роднина: "Обичате ли България?' - "Обичаме я" - "Е защо не искате да сне заедно?" - "Ами бугарите много работат. Ке ни содерат от работа."
Спорът се разгаряше заедно с пиенето. Танас се мъчеше да поговори със старците, но гласът на Димко бумтеше:
- Кой ви пресуши блатата да имате орна земя? Ако не беше българската армия през Европейската война да ви направи мелиорации, камъни ще ядехте сега...
Но кои блата бе пресушила българската армия, Танас и не разбра. А Перо гълташе по едри хапки от храната, сложена върху белите кърпи, и пиеше мълаливо. Бързаше да се наяде здраво, защото не знаеше какво ще стане при спора. Рядко му падаше толкова хубаво ядене. Застана му залъкът в гърлото и започна да хълца. Танас го потупа по гърба.
- Де бре, Перо, ке се задавиш.
Тепсията с татлия, която братовчедите от Македония бяха донесли, стоеше далеч от Перо. Той втренчено я гледаше. Танас разбра. Намаше по-хубав сладкиш от татлията в цялата Турска империя, си спомни той и помоли едно от момчетата да подаде парче. Сложиха в чинията няколко къса татлия и Танас я постави пред Перо. Той с благодарност го погледна. Докато се занимаваше с него, спорът изби в съвсем друга посока. Братовчедите от Македония бяха обидили тоя път Аспарух.
- Вие нищо не помните! Ни род ни родина!... - викаше сега той. - Нека сме фашисти!... Ама ние сме си виновни. Нашите все речи държат... Интернационализъм и тинтири-минтири!... А другите си свършиха работата!... Само ние, такива калпазани като Димко и мене, не мълчахме! Един ден паметници ще ни издигнат, задето сме патриоти!...
- Кръстове ке ви направат! - каза братовчедът.
- Мълчи!- почна Димко да успокоява Аспарух. - Ти съвсем си се отродил. Да станеше баща ти от гроба и да види какво прави синът му... - обърна се той към един от братовчедите. - Язък, че падна за свободата на Македония!...
- Прости хора! - рече Аспарух. - Остави ги!
Аспарух, който умееше да говори с чувство, така ръкомахаше, сякаш братовчедите му наистина го молеха за нещо, но той обиден от дъното на душата си, им отказваше.
- Прости хора! - повтори Димко.
- Стига! - рече Танас и всички млъкнаха. - Едно запомнете! Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш!...
Като рече това, Танас стана. Перо също искаше да стане, но Танас не му позволи.
Тръгна към кестеновата гора. Колкото повече се отдалечаваше, толкова хората намаляваха и глъчката от високоговорителя, музиките, песните и човешкия говор заглъхваха. Навлезе в гората. Тук беше тихо и прохладно. Заслиза по една пътека направо към Струмица. Никой не го спря. Така той слизаше към Струмица може би по същата пътека, в същата гора, есента на Архангеловден 1902 година, но тогава всичко беше в сняг и по дърветата нямаше листа...
|
Споровете с македонците не са от вчера
