„До лудите гори на Гауричу и обратно“

Пристигнахме в неделната, зимна и леко мрачна сутрин в село Извоареле – едно от няколкото с такова име в Румъния. Само че това си има друго име и друга история, която тепърва жителите му имат да ни разкриват и разказват. Да сме по-коректни, пристигнахме в село Гауричу, заселено някога през 16-и век, във влашките земи в непосредствена близост до българските земи под османска зависимост. Има данни дори, че селището Гауричу, наречено на едноименната река в местността, е още по-старо. Българските топоними и местният български диалект свидетелстват за предците на днешните жители на селото, дошли оттатък Дунава и толкова векове наред съхранили бита и културата си. Някогашният кмет, инициатор на първите възстановки на традиции след режима на Чаушеско ми разказа с какво тяхното село и до днес се отличава по обичаи, традиции, носии и танци от околните селища. Тук младите момци коледуват, децата сурвакат, девойките ладуват и пускат венци на Лазаровден, а мъжете зарязват лозите на 1 февруари. Та затова отидохме и ние в Извоареле – Гауричу – да присъстваме на зарязването на лозата и на честването на новооткритото дружество „Български извори“, основано от група ентусиасти с произход от селото.

С леко закъснение с втурнахме в пълната с миряни църква „Св. Николай“. Препълнена служба в село Гауричу, с всякакви видове българи, говорещи различни, но и един общ език – езикът на общия корен, на някогашния стар език и бит, които са съхранили и до днес това, което наричаме „българщина“. И след официалните думи и приветствия последваха песни, танци, разговори. Някаква искрена радост се лееше във въздуха, но... домакините вече ни бяха предразположили и очаровали с ездача лозар на неоседлан кон, с приятната и уютна обстановка в местния голям ресторант и със сценичните изяви. Жените от селото бяха приготвили необикновено вкусни печива, плътното натурално вино беше на организаторите. А местният фолклорен състав от всички възрасти ни стопли сърцата и раздвижи телата.

Топлият пример на тези хора ме убеди, че идентичността може да се чества без претенция и заявки, съвсем спонтанно и автентично – на лозето, където мъжете с отчето пресъздават преминаването от зимното в лятното битие при дългите летни дни на труд, празници и подготовка за зимата, докато жените им с трепет ги чакат да празнуват заедно началото на задаващата се пролет и плодородие. И макар днес животът да не е подчинен изцяло на грижите за земята и производството на собствената ни храна, в Извоареле-Гауричу се събират да честват бита и традициите на родителите и предците. А надеждата на старите, неизменно горди със своите наследници, е и младите да проговорят български. Може би защото те, по-възрастните, вече имат доказателства, че без корените, каквито и да са те, трудно се върви напред. И колкото повече познаваме корените си, толкова повече можем да ги засилим, подобрим и направим по-трайни и смислени.

На изпроводяк домакините ни споделиха, че подготвят следващо събитие, посветено на друга страница от бита и културата им, а на нас ни остана да научим историята селото, на църквата му и да посетим етнографския музей с редки екземпляри.

На връщане, надвечер, докато пресичахме Телеормана (от тур. делиормана или Румънското Лудогорие) природата изневиделица ни прати бяла виелица. Сигурно защитата на тези гори са използвали българските хайдути, заселили се тук със семействата си, за да се скрият от османската власт. После виелицата изведнъж се изпари, но сякаш се появи като символ на бариерата, помогнала на Гауричу да запази традицията и бита си живи векове наред, на 100 км от столицата Букурещ.

07.02.2023

С властта, дадена ми от интернет, обявявам себе си за експерт във всички области!