За "местните" овчарите и стадата са винаги напаст. Овчарят носи гега повече да се пази от селяни, отколкото от вълци и мечки (тях ги плаши гайдата и гонят кучетата). Затова и нашите, всички села са сбити, в дерето, с плетени или градени, високи огради. Още по-старите на връх, със саи в ниското. За да не прескачат животните в двора. Ние сме си навсякъде чобански край. Башка турците да не гледат и влизат, но дувар да е по-висок от турчин на кон рядко се вижда, да не кажем хич. Заради животните се прави.
Общо взето след голямо стадо остава киша и тиня. Ако си виждал обор овчи или където пие вода или се прибира стадото какво остава. Представи си стотици да минават. Нашите селски улици се реди калдаръм, пак по тези причини.
Така никога не спират, избягват селата и търсят билото.
Зимата, като закарат стадото на някой остров по Енос - устието на Марица; В, Порто Лагос, примерно, на пролет, преди прилива ги вадят. Често вече се оярили, с агънцета. До тогава овчарите ловят риба най-често, но не могат да я продават. По турско право да търгуваш с риба се иска специално разрешение и го имат дюкянджии гърци и евреи. На тях се продава на много ниска цена. Те после препродават и си е дране.
Почти всеки овчар си има и магаре. На старите снимки шопските овчари не стига, че са с уникални яморлуци, гайтани, но винаги са и с магаре.

Крави няма, а много биволи, волове и във всяка къща поне един. Те освен паша искат и гьолове, вода, вир. Не се понасят много с овцете заедно, че не остава зелено за тях. Пазят ги/пасят само най-яките мъжаги. Те често са и майсторите на впряговете за воловете.
Биволицата е много особено животно и дава само един човек да я дои. Обикновено е жената в рода. Ако пробва друг може да го смачка.

Овчарите нямат "муски". Това са глупости. Муски имат помаци и юруци.
Овчарите си имат икона. Когато строят къщи, в източна страна, в специален кът имат като долапче за кандилото и иконата. По гората дупки и празни, каменни, малки параклиси. Има ги в Бойково. За да ги познаеш, трябва да им видиш ориентацията. Вратата/отвора е запад или юг, иконата седи в ниша на източната стена.
Същата традиция я има и в Армения, но е като бижу на врата се носи.
Има доста случаи тук на порутени, уж помашки къщи и села, а на точното място долапа зазидан и икони са намирани в него, зазидани.
Същото се среща по къщи в Албания и костурско.
Църквите, най-старите са малки, защото в тях влизат само мъжете за литургия. Даже на литургия не влизаш, ако не си порядъчен, постил и т.н.
Като станат селски и вече по-късно за жените се прави пристройка в западната част и могат само от там да влизат и там да седят. До тогава максимум навес с малко дворче от запад. Така различаваш старите църкви от по-новите, престроените.
В български църкви се влиза и от юг, по -рядко от Север. Входа е стъпка под земята и винаги малък, защото за турци и други завоеватели любимо им е да си вкарат коня вътре. Не трябва да може животно голямо да влезе.
Ако се омърси така църквата, трябва да се гради наново или владика преосвещава. Поругаване е.
Това са поверия и вярвания от стари дюлгери.

Тия съм ги чувал и чел от краеведи разни, но рядко срещал по дебелите книги.
Може и да са лакърдии.

За този начин на живот територията между Албанските планини, Паяк, Нидже, полята с езерата край Охрид, Битоля, Преспа, Костур, с ениджевардарския гьоль, пазарите на Солун, баирите на Беласица, Папазчаир до Драма, от Белово, Пазарджик, до Кръстополе, с Порто Лагос, целия този пояс е рай! Подобно е с Балкана и Бяло море.
От тук натам ходят и обратно - най-стария път за нашите.
Един овчар води толкова овце, колкото може да прекара около 35 км за два дни - обикновено до 100 глави. За повече се събират заедно. Така минават до 600км годишно.
Днес така живеят и карат овце в Турция от Мерсин до Коня всяка година останалите все още тамошни юруци.

Това са хиляда години, минимум.