Ти как имаш сили и да ги разправяш...!?

От бащина страна имаме роднина, дето комай всеки град тук има поне улица кръстена на него. Целият ни род е прокълнат заради същия и не му споменаваме името. Даже филма за него си спомням, баба го гледа, плаче, но нищо не казва. Чудихме се що чак плаче.
Поканиха баща ми на откриване паметник в чужбина, че се води и там някакъв. Баща ми ни забра с брат ми без да ни казва. Чак там, в чужбина, на паметника разбрахме, че имаме общо и то от водачите. Питам баща ми, ти що не си казал бе! Вика, то и аз така, от други хора научих и като питах своите, викат - няма да казваш.
И... Никой от нас не казва.
Никой друг роднина нямаше и ние нямахме място там, но нас ни караха венци да му слагаме. Баща ми Мека Мара, само той кандисал и то уж заради нас.

Родата си е била супер и богата, уредена. Той, героят, преди още да се роди изплакал в корема на майка си. Между впрочем има такива примери доказани в медицината.
Това, обаче е адска прокоба и още с раждането му никой не щял да се грижи, освен майката. А като проходил директно го изпъдили. Израснал по овчарски колиби в гората. Много буен, див направо.
След време уж го приели, по настояване на брат му. Турци скоро убиват този му брат и за отмъщение тръгва комита, хайдутин. Всички свързали се с него умират - другият му брат, първите последователи, баща му го убиват също турците, жена взима гъркиня и тя бяга, втората му и нея убиват. Който свърже името си с него си е заминал без време.
От там се местим тук - война. Връщаме се - пак война. Пак тук, Пловдив - земетресение, къщата пада. После Асеновград, таман къща едно-друго, пак война. После комунизъм и ни взимат всичко. Хайде пак в Пловдив комуналка, демокрация и пак всичко наново.
Намерихме му цаката - всичко от родителите се завещава на най-малкия, а най-големия или по-големите тръгват да се оправят сами надалеч и без наследство. Аз съм по-големият, Баща ми е по-големият, дядо и той е бил така, та затова сме оцелели, струва ми се. А не сме даже преки наследници.
Онзи, героят, имал само един син, който се запилял по Гърция и никой нищо не знае за него. За цяла България и извън нея е герой, за нас е проклятие.

Онези проклети места сме напуснали, но проклетията нас не ни пуска. Онова там ни носи само мъка. Ходим да го гледаме и толкоз. Братовчедите там отдавна нямат общо с България и вече не искат да имат. Последните пожелали, двама юноши още идват, тук комунистите ги пращат първо в Москва на обучение, пускат ги обратно с парашут и изчезват. Никой нищо не знае и не е чувал повече за тях. Майка им дошла да разпитва, не е знаела съдбата им и като научила, обръща се и всякакви връзки с нас прекъсва. А са първа рода с баба.

Чудил съм се като малък, защо всеки в родата сам се оправя и не търси близките.
Всичко сами си правим. Нито на рода разчитаме, нито близки, нито приятели. Камо ли държава. За тях ни е страх повече, отколкото за нас си. Чак покрай историята на тоя, героя, го схванах как и защо на дърти вече години.

Не ми трябва никой!
Голяма част от МКтата с корен сме комай така. Има една песен - Каде пойдифте македончийня. Сигурно я знаеш. Моите дърти всички реват на нея.

Ти с кой си там, не си ли сам? Ако си сам тръгнал, чудесно ще разбереш.