За година и половина светът за мен (в личен план, най-вече) се преобърна и сякаш не съм същия човек.
Почна с масовата карантина и пълно застояване. За начина ми на живот дотогава беше меко казано нетипично. После жена ми се разболя и изкарахме още една карантина. Аз някак не се разболях, противно на концепцията за неизбежност при непосредствен контакт. Тежкото при нея мина за седмица и бяхме плътно един до друг у дома.
После пропътувах най-заразната държава наоколо - Турция, с кола, две седмици и се върнах здрав, с няколко отрицателни теста. Ваксини още нямаше. Но и бизнес - търговия нямаше. Всичко чакаше "да се размине". Тичах и контактувах два пъти повече, но "на халост".
В един момент се напънах с домашна работа на студа, вън и ме втресе. Случи се във възможно най-стерилната среда и условия - вкъщи, на въздух и само до офиса, всички проверявани почти седмично с тестове. Никой около мен не боледуваше. Три дена с температура и не можеш да се вредиш за преглед, дори джипито не работи. Петък вечер - събота, неделя и понеделник на работа.
Както си седях още сутринта на бюрото и просто почувствах, че въздух няма и си отивам. От там веднага колега с колата в най-близката болница. Не мога да ходя, няма "спешен режим". На рецепция викат - ще чакаш. Пред кабинет 37човека точно.
Викам, извинявайте, сядам тук отпред и каквото такова. Като заобелих очите викнаха доктор от Ковид отделението. На инвалидното столче и ме вкара вътре, но в коридора. Всичко пълно, вън бяхме трима на столчета. Докараха система и ми я включиха на место. Съборих я, паднах с нея. Не мога и седнал да седя. Закрепиха ме някак, седнал, облегнат.
Две банки и викат - готов си, отивай си. Жив си, претоварени сме, нямаме легла, места, тестове така или иначе нямаме капацитет веднага да правим. Иди другаде.
Излизам аз, сам. Болен и на улицата, сред народа.
Живнах малко от системите. Краката ми треперят и свят се вие, кашлям, но жив.
Седя на една ограда и звъня на приятели, доктори, политици, в София даже.
Хванах сам такси и до друга болница, с връзки, където направиха тестове, но доктора, уплаши ли се, какво, вика - трябва да те види белодробен доктор да те лекува.
Сам си го търся. Те заети, болни, избягали някъде. В цял град останали едва трима и всеки им на главата. Прибрах се и след два дни ме прие един от тях. Гледа мен, гледа изследванията и вика - честито, прескочил си трапа. Направил си белодробна емболия, но ти се е разминало леко. Прекарал си тромба.
Как го разбра това... Не знам! Определено вече не бях на себе си. Едва ходех.
Изписа хапчета за разреждане на кръвта и още 20 дена домашно. Ходих и в четвърта болница за комисия да удължат болничния. Станаха три-четири месеца не съм работил.
После още месец и повече, все едно това тяло не е мое, не ме слуша. Лека-полека се върнах на работа и след още някой месец пак тръгнах. Кошмар, не беше истина. Едва се добирах до хотелите, обиколих половин Европа, някак дори успях да продам нещо. Викам си, ще се оправим.
След още месец тръгнах из Балканите. Всеки ден болници, всеки ден тестове по балканските столици, за да те пуснат да влезеш и излезеш от държавите. Отделно граници, митници, срещите, хотелите, храна както свариш, че нищо не работи, бензиностанции, паркиране, глоби и рушвети за нарушения (иди, пробвай гариране в Тирана, Сараево, Подгорица и т.н.до някоя болница...).
След това Гърция, където фирмите си сключили договор с някоя лаборатория и за да се срещате искат негативен тест ама точно и само от "тяхната". Търси всеки ден и паркирай наблизо в Атина, Пирея, Солун. Те са все в центъра. Всеки ден, носа ми стана като на Стивън Кинг клоуна.

Нереално, непосилно, дори сюрреалистично и само се заблуждаваш, че така може, така става.
Имах чувството, че ще се разпадна. Като се прибрах не можех да се позная. Нечовешко!
Система.

Приключих, вече не пътувам. Смених длъжности, работи, не мисля (засега!?), че някога ще си върна стария ритъм на живот и активности. Дори работата, която върша на бюро в момента вързан по цял ден ми е най-тежката за мен, която съм вършил някога. Треперя от нерви, напрежение, срокове, стресове и не знам докога ще издържа.
На всичко отгоре не давам и 50% от знанията, уменията и опита, който имам. Около мен са деца, които дори не чуват, като им подсказваш добри практики и решения. Ситуацията е като да чистиш ориз с боксови ръкавици - целия китайски народ да ангажираш, пак няма да я свършиш като хората. Текучество, интриги, висок тон, обаче... Такава била екипната работа!?
Не, допреди година и половина въобще не беше така, заклевам се!

Сега съм в отпуска, пускам телевизора уж да ми се махнат мисли от главата и....

Не, братлета! Светът не е същия. Ние не сме същите. Не е до ваксините, аз също ги имам. До пълната мъгла за идващото е.
При нас е ясно - държавен хаос. Психологически се понастройваме да приемем тежкото.
Онези, които си мислят, че пък имат някаква сигурност, те са в заблуда голяма.
Който пък се прави на инженер, че той ще оправи работата, разбираш ли, е за бой.
Много човещина и стремеж поне за взаимно разбирателство се иска и да, не става само с директиви и ограничения. Така ми изглежда.

Разбра ли? Сменям си мнението. Индивидуализма и грижата "само за себе си" ще ни закопае.
Но, по всичко изглежда, това ни чака. Дръжте се поне с близките и познатите си здраво, като хора, по човешки.