Ще покажа накѫсо, какъ сръбските писатели отъ възражданието до 1878 год, не сѫ нито намислювали за Сърби на Истокъ отъ Българска Морава и на Югъ отъ Шаръ-Планина. Ще захвана отъ Вука Караджичъ, понеже той е безъ съмнѣние най-великиятъ Сърбинъ на новото врѣме, Вукъ сбиралъ материалътъ за своятъ рѣчникъ само изъ оние земи, които всѣкому, па и намъ сѫ познати като сръбски. Той е първиятъ, който извади на видѣло въ 1822 г. нѣколко (27) български пѣсни отъ Юго-Источна Македония (Разлогъ). Пакъ той първъ посочи характернитѣ чѣрти на българскиятъ [1] езикъ, и то възъ основание на тие именно разложски пѣсни и на Мосхополскиятъ тетраглосъ (отъ 1770 г. [2]), въ който българската частъ е писана на охридско-битолски говоръ. Вукъ— събирачътъ на сръбската народна словесность, Вукъ — етнографътъ, изобщо Вукъ — фолклористътъ, умрѣ, безъ да чуе сладкитѣ думи на сегашното съдружие от категорията на Гопчевича. Раичъ, татко на сръбската история, счита изрично Косово-Поле за граница между Стара-Сърбия и България: „Косово-Поле, еже съ Булгаріею граничитъ”. [1] Г. Хаджичъ около 60-тѣ години е напечаталъ една политическо-общественна „Речь у свое врѣме”, гдѣто между друго опрѣдѣля границитѣ, въ които обитаватъ отдѣлно сръбското и българското племе, и ги опрѣдѣля така, както ги знаелъ всѣкой тогавашенъ Сърбинъ и както сѫ познати намъ всѣкому: за дѣлидбена линия между едното и другото поставя Българска Морава, Шаръ-Планина, Призренъ. [2] 1. Караджичъ: “Додатак к Санктпетербургским сравнителним рјечницима свију језикка и нарјечија соосоитим огледима Бугарског језика”. У Бечу. 1822.