I. Татарският стан


Близо къде Добрич, в една широка падина на безкрайната добруджанска равнина, бяха разпнати шатрите на татарските войски в съседство с едно опустошено село.

Чоки бе ги довел дотука с доста бавен вървеж по развалените пътища. Той не бързаше твърде за беззащитното Търново, което му беше сигурна плячка, и гледаше да обере добре плячката по пътя си. Защото тя беше главния стръв на оголелите му и разсипани в Токтаевата война ратници. Всичката страна от Тулец (Тулча) до Добрич беше превърната в пустиня. Селата се димяха още, избягналото население се скиташе бездомно и голо, мерзост на запустение царуваше по обезлюдените полета. Чоки искаше да стане цар над една пустиня.

И друга причина имаше за мудността му. Той очакваше да разбере от шпионите си ще излязат ли против него сръбски войски, що тъй нетърпеливо очакваше Смилец. В такъв случай Чоки щеше по-напред да се разправи със сърбите, преди да иде в Търново.

Ханският шатър бе разположен на едно възвишение, настрана от другите шатри. Под големия му свод седеше на скъп персийски килим татарският вожд, заобиколен от велможите си. Той беше силен, около трийсетгодишен мъж, с отличителните черти на татарите. Голямата му глава на къс врат беше покрита с рунтава шапка, която украсяваше отпреде бяло перо, обсипано с драгоценни камъни. Лицето му. тъмномургаво, с жълтеникав отцвят, със силно изпъкнали ябълки и сплескан нос, с рядка брадичка, имаше изражение свирепо и диво с тия пламтящи черни очи, конто го оживяваха и озверяваха. Ханското му алено джубе, обшито със сърма, закриваше съвсем коленете му.

Влезе един велможа, поклони се на Чоки и каза:

— Славний господарю, един българин от Търново е дошел и иска да се яви пред очите ти.

— Какъв е тоя българин? — попита учуден Чоки.

— Иска служба при тебе. Азатин бей го видя, познавал го, бил прочут юнак.

— Аз тъкмо от такива хора имам нужда. А щом го познава Азатин бей, нека влезе.

Въведоха Радоила.

Той се поклони ниско.

Чоки го изгледа втренчено и остана доволен от внушителния вид на воеводата.

— Юнак — каза той ниско. После се обърна към него: — Ти искаш да служиш под моето знаме?

— Искам.

— Ти си огорчен нещо от твоите българи?

— Да.

— Какво ти сториха?

— Отнеха ми жената... и искаха да ме убият.

— И ти искаш да си отмъстиш?

— Искам.

На хана се допадна тая искреност, що звучеше в думите на Радоила.

— Вашите искаха да те убият, а аз ще те покрия о милост — и ханът му климна да излезе. После се обърна към едного:

— Дайте му една от робините, да се утеши. Такъв юнак не бива да тъгува без жена.

— Коя? Оная българка, дето я доведе Азатин бей ли, или друга — попита велможата.

— А, оная българка е много хубава. Аз ще я пратя в дар на моя приятел Дигил хана. Нека види какви хубавици има в тая земя, на която аз съм цар.

Велможата излезе.

Ханът се обърна към посланиците:

— Вие кога мислите да си тръгнете?

— След няколко дни.

— Истина, уморени сте. Починете си.

Ханът стана, станаха едновременно и всички други.

Той излезе навън. Мина между шатрите на първенците си и влезе в селото. В една по-добра къща, запазена случайно от пожара, беше се настанил харема му. Там в една стая, постлана със скъпи кавказки килими и кримски седеджета, въз една голяма меча кожа, простряна в дъното й, сега седеше една хубава синеока жена, с руса коса, в богата татарска носия.

Тя беше Елена, законната съпруга на Чоки. До нея, прав, стоеше брат й Светослав.

— Ние имаме още един голям българин, един юнак — каза Чоки, като седна на седеджето.

— Българин? Как го викат? — попита Светослав.

— А, името му не питах. От Търново иде. Ти, деспоте, виж го и разпитай какво става там. От десетина дена нямаме вече никаква вест.

Светослав бързо излезе.

Чоки се обърна към Елена.

— Ти пак имаш сбърчели вежди, гълъбице? Какво има?

— Господарю, какви са тия нови опустошения? — каза сърдито Елена, чиито очи бяха влажни.

— Брат ти пак ти е пуснал муха някаква? — попита недоволен Чоки.

— Ти искаш да станеш цар на една пустиня!

— Войска от вятър не живее, Елено.

— А от дима на пожарите ли живее?

— Остави се, тъй са научени нашите момчета. Не искам да ги сърдя. Когато идем в Търново, всичко ще стане мирно. Аз ще ги повърна назад.

— Да си закарат дома плячката?

Ханът се намуси.

— Казал съм ти: не плачи над чужди гроб. Помни само, че ти си жена на Чоки.

— Не искам тия разорения — каза почервеняла от негодувание Елена.

Ханът я изгледа с високомерна усмивка:

— Когато баща ти те даваше на мен, ти беше по-смирена... Но ти виждаш, че те обичам, и ме душиш. Гледай да ме не разгневиш, защото гневът не гледа нищо..

И той излезе.



" I have a dream " - UNITED MACEDONIA