Според мен, авторът на темата е посочил много правилно една от "принудите"
или "заблудите", които правят хората несвободни,
а именно внушаваната
от пропагандата и от общественото съзнание ценност на
материалните притежания и в частност, тази на парите
(той казва ценност, породена от Капитализма, макар че може да се каже по-конкретно, от Ариман, демона на заблудата, внушаващ ни илюзията, че единствено истински е само видимият, материалният свят).

Оттам произтича и егоистичният стремеж към получаване.

Противоположен на него е стремежът към отдаване, който трудно може да бъде разбран от егоистичните натури, но който може да даде от своя страна
на даващия човек много повече.

И както правилно посочва авторът, това получаване "в замяна" не трябва да присъства като стимул в процеса на даването, за да бъде това едно действие, породено от любовта.

Освен тази важна пречка към свободата на хората могат да се посочат още и други.

Една от тях е действието на природните необходимости, принуждаващи човек
да постъпва по един или друг начин.

Друга такава е реалното или въображаемо налагане на едно или друго от Бог.

Едва след преодоляването на тези принуди човек може да стигне до свободата.

Относно Философията на Свободата ще приведа няколко фрагмента от Рудолф Щайнер, според който единствено действията, продиктувани от любовта към самото действие, могат да бъдат наречени наистина свободни действия.

Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението,
че съдържанието на нашето съзнание не е само средство да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене,
ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина.

Ние не признаваме един Управител на света,
който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе.

Управителят /Ръководителят/ на света /Бог/ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата:

действувай по-нататък.

Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намира намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение (възможността да се направи нещо, което е добро).
Неговото мислене го прави способен да познае това намерение.
То става негово духовно притежание.

Той е проникнал в света; явява се като действуващо същество,
за да продължи въпросните намерения.

С това философията, за която говорим тук, е истинска
Философия на свободата.

Тя не признава за човешки деяния нито предизвиканите от природната необходимост, нито такива под влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител.

И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен.

Ако в него би действувала необходимостта на природата, както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно съобразяване с условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода.
Естествено не е изключено, щото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория;
но тук не става дума за тези действия.

Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите, валидни за природното действие.
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони, нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.

Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности.
И за тази най-висша възможност на неговото съществуване, която е повече идеал, отколкото действителност, важи установеното тук.

Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.

Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби.
Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода.

Там Той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
Човекът чувствува подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е свободна, а обусловена.
Човекът би се чувствувал не като със свободни ръце, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила.



Р. Щайнер, "ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ"