Та лежах си в цъфналата ръж веднъж и гледах с кръвясал, хайдушки поглед осилите. После се появи мойта Джени и ревна: "Къде беше цяла нощ, негодник новогодишен?!" "Що тъй ма мила?" - изтръгна се отнякъде - от краката, главата или корема, не можах да преценя. "Щот, цяла седмица съм те чакала тук - я виж, чак ръжта цъфна от сълзите ми..." "Че кога съм ти казвал, че шъ съм тук?" - зинах от удивление. "А чи кой да ми й казвал?" - сепна се тя, облещи се от страховито смайване и рече: "Ай, мой миличик, новогодишен... Извинявай, обърках та с някакво - как се казваше? - на йдин Бърнс. Ама да знайш, всичко си беше на книга..." "Книга ли? - ревнах от гробовна ярост. - Я казвай сега, кого си чакала тук цяла седмица?" "Ти пък кво търсиш точно днес и в тая неделя в цъфналата ръж? - озъби ми се тя? "Ами..." - понечих да река и млъкнах. Та те до това водят книгите. Човек никога не разбира кой, защо, къде и кого чака, кое цъфти и кое връзва. Дайте малко проза, бе! Че на ангелчета заприличахме.