Изключително обични и близки на сърцето ми приятелю гОРО (оро ли е, не е ли оро? Или баш си е оро?). Зная, че си прав. Истината ме хапе. Матрицата е тук. У всички ни. Аз я нямам. И като че съм престанал да съществувам, мама ми стара. Ти също виждаш реалността, но си стигнал до извода, че не ти изнася. И на мен не ми изнася. Обаче, чуй последната новина! Последното откровение. Него никога не си го чувал, макар че може би сам, по дедукция си разбрал, че с мен е така. Как? "Ето как!...", пееше навремето Киро Маричков, преди да се сбърка и да почне да блее по митингите. На мен, златни човече, (понеже Oро значи злато на испански), не ми стиска да живея в илюзия. Съвестта ми ме млати в бъбреците злостно и не ми дава да си затворя очите! И това ако не е парадокс! Поредната ми странност!... Истинската ми болка... Еееееееееееееей, писна ми от тоя живот, бе, ма`аму стара!...))) И... дай пет лева или черпи по кафе!!!