Мила ми малка вещице AGY, аз позабавих този отговор на твоята птича теория за любовта. Сега предстои на теб, а и на всички, които са ме виждали само в светлината на голям мъж, голям бияч, голям чукач и прочее имагинерни образи, да ме видят в истинска халогенна 300 W светлина. На циник. Боже, какъв циник съм само... Сори за встъплението. И така, Магнус удари с тежък юмрук по масата и постулира, че Любовта е Петица. От тотото. От черното тото 6/49, което Господ разиграва с всички ни. И не му се сърдя за това. Аз го уважавам. Само него май. Той умее да се забавлява. За чужда сметка, естествено. Като всеки добър играч. А за фишовете се плаща. Всеки плаща за фишовете. Всеки човек. А презряната монета са дните. Безценните, безкрайно крайни, безсрамно кратки дни, през които плуваме в този кръгъл планетен аквариум като загубени риби. Така че цената е висока. И горчива. А печалбите са рядкост. Всеки от нас може да спечели. Но май само по веднъж. И тук става въпрос за шанс, не за сигурна печалба. Така че можеш и да не спечелиш. Дори е по-вероятно. Все пак това е черно тото. Ирландска лотария... С други думи, шибана история. Та като спечелиш петица, в първия момент пищиш от кеф. Все едно свиня ражда счупени бутилки. Та то петицата си е голяма печалба. Шестици почти не се падат. Леле, каква печалба. Какви възможности. Колко съм щастлив... Но още докато викаме и късаме дробчета да хвалим Бога, в телесните ни кухини нагло допълзява и се свива на кълбо да изкара следващите няколко зими студената и стерилна пепелянка. Тя е приела формата на въпрос. "Лелеееее... а ако беше шестица... ех...". Но викаш, викаш... И все по-малко се радваш. И си мислиш, че ето, с още 100 000 би осигурил и внуците си, а не САМО (обърни внимание, само) децата си. Понеже щенията ни са превелики, а възможностите и усилията ни- чекиджийски. Пардон. И какво стана? Тази еуфория, която те завладява, когато си влюбен, не прилича ли на еуфорията от петицата от 6/49? В смисъл: не всичко ми е наред, ама поне... ех... И си щастлив, щастлив. И това въобще е период на радост от времето (каквото и да е), събитията (па били те и катастрофални), хората (даже и от ромските малцинства). Период на отнесеност и несменени изгорели бушони. И всичко е в пастелни тонове. И даже оная дискотека, в която три пъти си ял бой и два пъти си изхвърлян, не ти изглежда толкова лоша. И докога трае това? Докато се сетиш, че си получил петица, а не шестица. Докато ревматизмът ти се обади, бедността те притисне, ромите ти замиришат, а по загорелите немити чинии полазят хлебарки. Тогава напъденият разум и сетива се връщат като бумеранг и ти изкарват очите от главата. Също както изгонено дворно куче, което е изяло кокошките, се скита и блудства, за да се върне и да заскимти радостно, драскайки по вратата и поглеждайки с добро останалите кокошки. И проглеждаш: той/тя има лош дъх сутрин, краката миришат, гледа тъпотии по TV, учи за изпити, има кофти родители и пиклив, злобен котарак, не чете, спортува... Добави по избор. И се сдухваш. Уж си казваш, аз обичам... Страшното е, че е истина. Вече обичаш. Допуснал си това да стане. И връщането назад за закупуване на нов фиш и за опитване на късмета за пореден път е болезнено. Сълзливо. Мирише на предозиран метадон или на солна киселина, изпита върху тоалетната чиния. На пиянство и самота. Ето такъв е изхода. Или друго: примиряваш се. И спираш да играеш. Аз не държа да завърша нито по единия, нито по другия начин. Аз не обичам. А ти?