|
Lost ones .... J. Cole
Песничка, добра, ритмична, за момчето, което като разбира, че приятелката му е бременна я изоставя, бяга, а тя дори не иска да направи аборт и ще отгледа детето си сама …
Не знам на хората, които не са изживели това, какво им е да слушат тази песен, но на мен ми стана тежко. След 12 години. Ужасно тежко и се разплаках. Ако който и да е сега ме запита, обади се по телефона, по Скайп, по каквато и да е шибана комуникация и усети че плача, няма как да му кажа, защо плача. Само майка ми може да разбере това … но и тя надали точно някога ще узнае какво е това, за което чувам в тази песничка. И защо плача. Просто ще и стане тъжно като на всяка майка, за плача на детето и, сърцето и ще се свие, ще и е тежко, но …. Просто защото е майка, а не защото някога изобщо е била наказана да усети това, което ме кара да плача.
Който не го е изживял, просто няма как да разбере. Няма и защо да разбира. Това са женски неща – това е момента , в който момичето става наистина не просто жена, а майка. Всяка дума тук се заби в ума ми. Как усещаш мъничкият живот да расте в корема ти, как ти е сладко, че този живот е създаден с любов, или поне ти си вярвала щастлива в тази любов. Как насреща си виждаш мъжа, на чието рамо искаш да се облегнеш за подкрепа с изкривено от злоба лице (или по-скоро с лице озлобено от страха в него) да ти казва да правиш аборт. Или да ти казва, че детето не е от него. Или да ти казва, че не си бременна, защото не си можела да забременееш. И ти с всеки момент да усещаш колко далече и невъзможно е да се облегнеш вече на нечие рамо. Или каква химера е мъж да застане до теб, да плачеш на рамото му или просто да кажеш „студено ми е – защити ме“. Усещаш, че никога вече няма да има момент в който можеш да си позволиш да си слаба. Умира жената в теб, нежната, разбираща и слаба и се ражда майката. Или поне създанието, което ще роди мъничкото беззащитно дете, ще чуеш всички варианти на обидата „мръсна курва“ когато бъдеш по-силна и непреклонна, отколкото очакват от теб, ще бъдеш и баща и майка на мъничето, което расте беззащитно и невиновно в корема ти и чака денят, в който ще отвори очички на светлината и ще проплаче от промяната, а ти ще го прегърнеш и ще плачеш, защото въпреки всичко, всички и дори половината от него – баща му, ти го роди и го държиш в ръцете си, живо, здравичко и ококорено за целият свят около и пред него. Дала си живот, и си се опълчила на всичко, което те прави жена. И повече не можеш да си позволиш да си жена, за да можеш да си позволиш да дадеш живот на живота в теб.
В песента се казва, че мъжа понякога също плачел заради това. Че не можел да се справи в ситуацията сигурно. Не знам. Спомних си очите на нашият баща, когато един ден ме срещна, след един много преломен и труден момент в живота ми. Когато почти щях да си отида от този свят, но … не си отидох и бях човек срещнал смъртта. Много хора обсъждаха това тогава. А нашият „татко“ ми каза, че следил какво става с мен, и се притеснявал. Стана ми странно. Честно да си кажа, изпитах чувство между ненавист и презрение към нашият „татко“ (който никога няма да чуе тази дума от устата на сина си, на синът ни, реално синът на двама ни, който той искаше да убия, или там не знам как да го отърва от него!).
Един състарен, посребрял човек стоеше до мен, и искаше да говори с мен, а не знаеше какво. Искал да ме опознае. От това изпитах вече ярост и агресия към него. Не попита и думичка за детето. Явно в съзнанието му наистина това дете не съществуваше. …. Да, това си спомних, когато в песента чувах думите „и той плаче понякога от безсилие“. Никой не може да ме убеди, че мъж оставил, убил, зачеркнал един път дете от своята кръв, изтормозил жената, която го носи, само и само да се отърве от отговорността и тегобата на гледането на дете – че този мъж някога ще плаче за това. Мъжете не плачат за това …. Плачат от други неща, но не защото стават с времето бащи на деца, които не растат около тях. Затова синът ми никога няма да каже „татко“ на истинският си баща. Поне аз никога няма да го позволя, независимо, че „ама и той има право да знае“ или там някакви философии, как трябвало да искам отговорност от бащата. Булшит. Или иначе казано – пълна простотия.
Позволила съм си да съм майка, да имам дете, да се боря да му осигуря живота, правото на живот, на усмивка, на детство, на живота на това дете, въпреки баща му, който просто искаше да го убие от страх, че ще му се развали социалният статус и спокойният живот. Цената която платих е, че не съм вече жена – в смисъл, не ми пука дали съм нежна, или груба, просто трябва да съм силна. Не ми пука дали някой иска да е с мен, или не. Не ми пука дали ще ме нарекат „курва“ или „майка“, или „ангел“ – никоя дума вече не значи нищо за мен, само делата значат. Защото някога повярвах на думите „обичам те“, заченах синът си и разбрах, че думите не значат нищо. Особено думите, изречени от мъж.
След този момент имам приятели, много добри приятели мъже, имала съм врагове, много силни врагове – мъже, имала съм любовници, който ме уважават и стават мои приятели, добри приятели и партньори. Движила съм се сред най-силните, властни мъже на страната ни. Видях какво е да не издържа мъжка психика под тежестта на власт, пари и похотливост – трите велики съблазни.
Съжалявам, че не видях тези неща и не срещнах нито един от тези мъже преди. Преди нашият „татко“ да ме накара да не вярвам на думи. Ако само някой от тях бях срещнала преди, може би сега нямаше да съм такава, каквато съм. Но съдбата ни е това, което трябва да стане. Така че сега, за да съм майка, не се чувствам вече жена – слаба, нежна и подкрепяща. Не се чувствам беззащитна , защото трябва да защитавам детето си, дори от човека, който искаше да го убие, така че нямам право да съм беззащитна, а трябва да съм силна. Не се чувствам убедена от думи, а гледам само делата. Не се чувствам вярваща в хората, а само наблюдаваща.
Чувам понякога „ти не си жена“, в смисъл, че не съм мислела като жена. Може би мисля като мъж. Не знам точно. Но ако бях мъж и на мен ми бяха казали „бременна съм“, щях да обърна земята наопаки, но да застана до жената и детето си, да го изхраня, пазя майка му, да go гледам, да се радвам с него на детството му, и да го направя мъж, силен и спокоен. Сигурна съм, че така бих направила, ако съм мъж. Но не съм мъж, а и мъжете не мислят така, както мисля аз. Или поне видях, че мъжете не мислят така.
А една песен ме разплака … което пък никак не е мъжко. Мъжете не плачат от песни, освен ако не ся пияни, или се реже лук наблизо. А аз плача, когато детето ми е далеч, когато си спомня някои неща и като слушам дори някоя песен.
Quod licet Iovi, non licet bovi
|
Послевкус на любов
