|
Чистата любов на майката Природа.
Отидохме във планината, далеч от всичко светско, далеч от всичко и от всички. Първият ден все още не осъзнавахме къде сме. Все още в главите ни бучеше света със своята грозота, така не оставяш ни намира, за да осъзнаем от какво сме заобиколени. Все още мрънкащи, все още недоволни, все още искащи и търсещи. Все още превъзбудени от всичко което искаме да изживеем.
Вторият ден, настъпи тишина. Така непозната, чукаща на портите на душите ни, а ние още недоверчиво гледахме само през шпионките и всяка дума която чувахме с нея, сякаш кантеше. Всеки се беше натръшкал в някой край на поляната сред големите дървета и мълчеше уплашен от силата на думите си. Заобиколени от топки, федербали и подобни, които никой не поглеждаше, хванали по някоя книга, която странно седеше на една и съща страница сякаш с часове. Хванах лист хартия и написах предложение: "Нека мълчаливо покажем това, за което мислим или ни е страх да мислим." ... получих колебливи кимания, след което се събрахме на едно от одеялата и един по един започнахме да показваме по нещичко ... срамежливо като деца, някой ставаше и показваше по нещо от природата около нас и сядаше, но сякаш заразен от следващите, напираше да стане и да покаже още ... накрая стигнахме до цели сценки и молба за "помощ от публиката" за някой танц или любовно обяснение, та дори бойни сцени /нямаше пострадали /. Тишината бавно се изпълваше със смях, а посърналите очи станаха въгленчета от които загоряха огньове. Накрая някой извика:"Не мога повече, ще се пръсна от смях! Не съм се смял така от дете." и заваляха детските спомени ... всеки искаше да сподели някое детско изживяване, някоя смешна случка и споделяйки я тя бе изживяна наново ... купчина възрастни хора се бяхме превърнали в деца и всичко така ни домиля, че тук таме почнаха да се стичат сълзи. Но дори тези сълзите, бяха някак чисти, като на дете обелило коляно. А най-интересното беше, че ближния видял сълзите съвсем спонтанно прегръщаше развълнувания и връщаше за миг смеха му, сякаш сълзата бе от прашинка влязла в окото.
Третият ден и всеки следващ, беше като детски лагер в гората. Играхме на всички детски игри които се сетихме, брахме цветя, правихме венчета, дори кукли с които се изигра цял куклен театър, героите на които бяхме самите ние ... иронизирайки другите и самоиронизирайки себе си, но нямаше сърдити, а само още и още смях и пламъчета в очите.
Чистата любов на майката природа, ни приласка, накара ни да и се доверим и ни направи деца, за да изчисти душите ни и да ги изпълни с толкова красиви емоции, че те не биха помислили да дават или да приемат нещо друго, освен Любов!
А най-смешното, бе завръщането ни в цивилизацията ... сякаш някой бе хванал няколко Мауглита от гората и ги бе цопнал по средата на големият град ... отново мълчание и някаква тъга и посърналост обзе всички ни, че трябва да се разделим, когато някой предложи да отидем в неговата вила, която била съвсем наблизо ... пламъчетата отново загоряха и веднага заваляха предложения за придвижване до там, пазаруване и т.н. ... за няколко минути всеки бе хванал другарче/та и бе тръгнал да върши това което е казал ...
Вилата бе огласена от още смях, веселие и послужи за леко социализиране и връщане към света и хората в него. И всичко свърши с обещание, да повторим това изживяване съвсем скоро в някой друг край на нашата мила Родина.
Край!
Дано сте усетили дори мъничка част от тази Любов, с която ни дари майката Природа.
|
Любовта на Природата
