Мен не ме е страх да ми припомнят и най-гадните ми историйки, щом веднъж съм се прежалила да ги кажа.

Даммм. И при мен работи така. Или си мълча като пукал и се изживявам като отличен слушател (което доста се нрави, между другото...) или директно карам напред. До дъно. Имам предвид, не 1001 нощ като започна от колко килограма съм се родила, та до днес... а просто отпервам без да ми мигне окото, всичко което, ако пресече нечий ентусиазъм на този етап, то по-добре да не отиваме по-нататък, защото минало или не, преодоляно или не, гордея се или се срамувам (чак пък толкоз...), няма значение - това съм аз, резултат, съвкупност, опитност, изминат път, всичко взето заедно.

И да дойда на въпросът на Правилник.
Що е то близост?
Усещане. Може да трае миг, кой знае... може и някъде с някого да е начин на съществуване.
Близостта е онова безумно усещане за несамотност, след като някой е влязъл в теб и се разходил из най-тъмните ти кътчета и...
Ще ти дам пример:
Имаш ли представа, когато детето направи беля и дойде да ти я сервира със страх, полупритворило очи, в очакване на грандиозен скандал, дори малко тупа-лупа? И мижи, и е леко готово да търти назад, ако се наложи... А после малко недоверчиво отвори клепачи и с почуда открие, че насреща му се усмихват и протягат ръце, за да го прегърнат?

Да откриеш и повярваш, да усетиш, да дадеш този усет някому... че може да обичаш и да бъдеш обичан наистина, не само "добър", но и "лош", поне мен ме кара да чувствам най-дълбока близост с някого.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите