|
|
| Тема |
 Re: Защо се получава така? [re: snowflakes never cry] |
|
| Автор |
Hisia (kamanda) |
|
| Публикувано | 16.02.10 21:51 |
|
|
|
Много е сложно и същевременно много просто.
Вървиш с някого по един път, но стигате до пресечка и другият решава, че тя е Пътят за него (професионален, любовен, себеутвърждаващ ......), но ти чувстваш, че този по който сте вървели до сега си остава твоят Път и ... следва раздяла. Защо тази раздяла трябва да е край обаче? Защо трябва да се слага точка ако ти си бил с този човек заради самият него а не заради това че е играл някаква роля в живота ти (спътник, патерица, сподвижник ... )?
Има много хора в живота ми с които сме се разделили, но аз помня всеки един от тях, заради това което той/тя е бил и което съм си "откраднала" от него. С много от тях сме се срещали отново и колкото и да са се променили като поведение, външност, житейски роли ... те си остават същите в своята същност и времето което не сме били заедно се стопява и изчезва. Разговорите ни са сякаш сме се разделили вчера, отношението ни е като от вчера, смехът и закачките ни са като от вчера. Те просто са хората от вчера.
Как можеш да допуснеш някого в сърцето си, да отвориш портите на вътрешният си свят за него, а после да го изпъдиш и да я хлопнеш под носа му? Не можеш, защото всеки влязъл и заседял се е оставил по нещо от себе си вътре, следа, която не можеш да изтриеш или промениш освен ако не получиш амнезия. Ако можеш, значи този човек е играл просто роля в живота ти и никога не е припарвал зад портите на вътрешният ти свят.
Оказва се, че мнозина се бият в гърдите колко много обичат този и онзи, но същите тези хора успяват да сложат точка или да забравят същите тези обекти на обичта си.
Пуснеш ли някого да премине през портите, ти слагаш едно безкрайно многоточие докато смъртта ви раздели (не е доказано още).
Колкото по-нависоко летим, толкова по-малки изглеждаме на онези, които не са способни да летят.
| |
| |
| 
|
|
