Борбата за свобода е много хубаво нещо. Големият проблем идва след като човек я получи ... защото не знае какво да прави с нея и я превръща в свободия.
Много хора се борят да премахнат правилата които ограничават и слагат ред във всичко физическо, като си мислят че се борят за личността и индивидуалността си. Само че, в борбата, както и в беззаконието няма личности и индивидуалности "Един ще падне, друг ще го смени и...толкоз - какво тук значи някаква си личност!". Борбата унищожава личността, унищожава всичко, тя е като огъня, който опустошава гори и паланки. Но какво остава след него? Само празни поля. Т.е. борбата не води до целта, а само освобождава поле за действие. От тук на сетне започва градежа и в зависимост от това, какво си построил (но не във физическото, а в духовното), какви закони си си избрал да спазваш (морални), какви цели преследваш(колко на високо ще полетиш) и т.н. се вижда, откроява и различава твоята индивидуалност и личност (за това се казва, че градим личността си). Но това става едва след като настъпи хармонията, защото само тогава идва любовта (всъщност тя е духовният живот, за това Христос казва „Аз съм любов” и стремежът към любов е всъщност стремеж към духовен живот). Когато всичко физическо е подредено и подчинено като природата до най-малката подробност ... едва тогава може да се развие духовното (Няма любов там, където не съществува морал). Точно за това любовта умира, когато се намесят битовизмите, почне се делене на мъжка и женска работа или борба за надмощие ... когато превърнеш ближният си в свой враг.

Заради всичко това, Господ е създал човекът на 6 ден. Защото първите 5 дена е създал света в който всичко е подредено и работещо като добре смазана машина без да създава грижи на обитаващите я. А после е направил човекът, който е единственото същество способно да твори духовен живот, да твори любов. Именно за това думата любов е толкова често срещана във всяка една религия. За жалост, повечето хора като ги засърбят гениталите и си мислят че това е любов, а любовта не съществува в нищо материално, а също така и привързването към нищо материално не може да се нарича любов.
А защо съществуват религиозни храмове? За да ни напомнят, че духа и любовта е толкова по-силна, колкото по здраво и красиво е нашето тяло (нашата църква, храм, катедрала). А колкото е по-силна (храма по-голям и красив) толкова повече хора ще си вземат огънче от нея и ще палят свещ и в своята църква ... направят ли това ... те също ще поискат да я заздравят и украсят. Защото любовта към ближния не е да го приютиш в своя храм и да го грееш на своя огън, а да запалиш свещ в неговият храм и да го мотивираш да се погрижи за него.
Религията, църквата, природата ... това са само методи, за да ни припомнят това, за което сме създадени, да ни напомнят за нашите цели и приоритети.

Притчата за Чакрахардините, Владетелите на света

"От незапомнени времена този император, който успявал да подчини под властта си целия свят, да завладее целия свят, получавал титлата Чакрахардин и великата награда след смъртта си да изпише името си върху вечната неразрушима Сияйна планина за вечна Слава. Случило се веднъж един Чакрахардин заедно със семейството си да се упъти към Сияйната планина, за да получи наградата си и да увековечи своето величие за вечни времена. Стигнал при Пазителите на планината и поискал да го пропуснат, за да изпише името си пред очите на семейството си върху Сияйната планина. Те обаче го посъветвали да отиде първо сам и да изпише името си, едва тогава да повика семейството си и да им го покаже. Чакрахардинът бил умен император, как иначе би успял да завладее целият свят? Послушал съвета на пазителите, тъй като след като от цяла вечност са на мястото си и са видяла много Чакрахардини да идват ида си отиват значи знаят за какво говорят. Та отишъл Великият император при Сияйната планина сам, тя била наистина ослепителна и неописуемо красива и той занемял, но не само заради красотата й, обходил я от край до край, но нямало къде да изпише името си, навсякъде било заето ! Навсякъде вече имало имена на други Чакрахардини, за него нямало място! Върнал се при пазителите объркан и унил и ги попитал какво да прави, те му отговорили просто да изтрие името на някой от предишните Чакрахардини и след това да напише своето на освободеното място, така правели много Чакрахардини от много много години насам. Великият император изведнъж станал безкрайно по-унил и невероятно тъжен и си тръгнал без да напише и чертичка, всъщност от известно време никой от идващите Чакрахардини не пишел нищо, просто било безсмислено. Великата награда, която придавала смисъл на целия им живот, която им дарявала Величие се оказвала безсмислена. Защо да пишат името си щом като някой след тях рано или късно ще го изтрие? То няма да остане за вечни времена на Сияйната планина, както са си мислели, щяло е да бъде просто заличено и толкова!"

Първият основен проблем на състезанието, е че наградата след състезанието е винаги безсмислена, тя никога не си заслужава положените усилия. Вторият основен проблем, който допълва първия са ценностите. Егото до такава степен има нужда от славата на победата, че забравя за всички ценности, забравя за всички правила. Няма вече морал, няма вече съвест или някакви “олимпийски принципи”, има единствено победа на всяка цена. Кой може да уважава човек, който сам се лишава от възможността да открие себе си? Кой може да уважава човек, който от амбицията си да руши не е имал време да съгради или това което е съградил се е разрушило, защото не е имал време да се грижи за него? Кой може да уважава и обича човек, който руши дори собственият си грам и тъмнината е неговото верую?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите