|
Такава е цената на неразбирането. Ще те нарекат или дявол, или бог.
Един месец след Завръщането първата чайка от Ятото се осмели "да премине чертата" и поиска да я научат да лети. Беше чайката Терънс Лоуъл. Заради това свое желание беше осъден на изгнание, обявиха го за Прокуден и той стана осмият ученик на Джонатан.
Следвашдта нощ от Ятото дойде чайката Кърк Мейнард - той залиташе по пясъка, влачеше лявото си крило и рухна в краката на Джонатан.
— Помогни ми - каза той едва чуто, с чезнешия глас на умираш. - Искам да летя повече от всичко друго на света...
- Последвай ме тогава - каза Джонатан. - Издиг¬ни се заедно с мен от земята и започваме...
— Ти не ме разбра. Крилото ми. Не мога да си движа крилото.
- Чайко Мейнард, ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.
- Искаш да кажеш, че мога да летя?
- Казах, че си свободен.
И тъй просто и лесно, Кърк Мейнард без усилие разпери криле и се издигна в тъмния нощен въздух. Ято¬то се разбуди от неговите викове - от сто и петдесет метра височина той викаше колкото му глас държи:
- Мога да летя! Чуйте! АЗ МОГА ДА ЛЕТЯ!
По изгрев слънце около хиляда птици бяха наобико¬лили кръга на учениците и любопитно гледаха Мейнард. Вече не ги интересуваше дали ще ги видят или не, а слу¬шаха Джонатан и се опитваха да вникнат в думите му.
Той говореше за съвсем прости неща - за това, че право на чайката е да лети, че свободата е самата при¬рода на нейното съществуване, че каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, незави¬симо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.
- Да бъде отхвърлен ли? - обади се един глас от множеството. - Дори ако тоба е Законът на Ятото?
- Единственият истински закон е този, който води към свободата - каза Джонатан. - Друг няма.
- Как можеш да искаш от нас да летим като теб? -попита друг глас. - Ти си особен, надарен, божествен, ти стоиш над останалите птици.
- Погледнете Флетчър! Лоуъл! Чарлс-Роланд! И те ли са особени, надарени, божествени по рождение? Не повече от вас, не побече от мен. Едничката разлика, наистина единствената, е, че започнаха да осъзнават какво са всъщност и започнаха да осьществяват призванието си.
Учениците му, с изключение на Флетчър, се раз¬мърдаха неспокойно. Досега не бяха проумели, че точно това са правили.
С всеки изминал ден тълпата около тях растеше, чайките идваха, за да питат, да изразят преклонението си, да се присмиват.
- Сред Ятото се говори, че ако ти не си Синът на самата Велика чайка, - каза Флетчър една сутрин на Джонатан, - тогава сигурно си изпреварил времето си с хиляда години.
Джонатан въздъхна. Такава е цената на неразбира¬нето, помисли си той. Ще те нарекат или дявол, или бог.
- Ти, Флетчър, как мислиш? Наистина ли сме изп¬реварили времето си?
Последва дълго мълчание.
- Ами, този начин на летене винаги си е същест¬вувал тук, за да може да го научи всеки, който пожелае да го открие - това няма нищо общо с времето. Може би сме изпреварили просто обичая. Изпреварили сме начина, по който летят повечето чайки.
- Това вече е друго нещо - каза Джонатан, превъртя се и се понесе във въздуха по гръб. - Това не е дори и наполовина толкова лошо, колкото да изпреварим вре¬мето си.
Това се случи една седмица по-късно. Флетчър де¬монстрираше елементите на скоростното летене пред нова група ученици. Той тъкмо излизаше от пикиране от две хиляди метра височина — дълга сива черта, профучаваща на сантиметри над пясъка, - когато една съвсем млада чайка, литнала за пръв път, се изпречи на пътя му, викайки на помощ майка си. Флетчър разпола¬гаше само с десета от секундата, за да се опита да из¬бегне младата чайка, изви с усилие вляво и със скорост над триста километра в час се заби в една гранитна скала.
Изпита усещането, че скалата е огромна твърда врата към друг свят. При сблъсъка изпита взрив от страх, потрес и плътен мрак, след това се зарея в някакво странно, странно небе - забравяйки, спомняйки си, забравяйки - уплашен, печален и изпълнен с разкаяние.
В него прозвуча един глас, както първия ден, когато срещна Джонатан Ливингстън Чайката.
— Там е работата, Флетчър, че досега се опитвахме да надмогваме ограниченията си подред, с търпение. Още не бяхме стигнали до летенето през скала, това е малко по-нататък в програмата.
- Джонатан!
- Известен още като Сина на Великата чайка -каза сухо неговият инструктор.
- Какво правиш тук? Ами скалата! Аз не бях ли... не съм ли... умрял?
- О, хайде, Флетчър, мисли! Щом сега говориш с мен, явно не си умрял, нали? Това, което успя да направиш, беше, че смени малко рязко нивото си на съзнание. Сега избирай: можеш или да останеш тук и да учиш на това ниво - което, между другото, е доста по-високо от нивото, което ти напусна, или можеш да се върнеш при Ятото и да продължиш да работиш с него. Старейшините се надяваха да се случи някакво нещастие, но ти им направи толкова добра услуга, че останаха смаяни.
— Искам да се върна при Ятото, естествено. Аз едва бях започнал с новата група!
- Чудесно, Флетчър. Помниш ли какво си бяхме говорили - че тялото не е нищо друго, а самата мисъл...?
Флетчър разтърси глава, разпери криле и отвори очи в подножието на скалата, наобиколен от цялото Ято. Още при първото му раздвижване сред Ятото се надигна страхотна гълчава от трясъци и грак.
- Той е жив! Той, умря, а сега е жив!
— Той го докосна с връхчето на крилото си! Вър¬на го към живота! Синът на Великата чайка!
- Не! Той отрича! Той е дявол! ДЯВОЛЪТ! Дошъл е да погуби Ятото!
Тълпата от четири хиляди чайки изпадна в ужас от това, което се бе случило, и писъкът ДЯВОЛ! преми¬на през тях като ураган, бушуващ над океана. С изцъклени очи, с наострени клюнове, те започнаха да затягат кръга, готови да ги унищожат.
- Няма ли се почувстваш по-добре, ако си тръг¬нем, Флетчър? - попита Джонатан.
- Положително не бих протестирал много, ако го сторим...
В същия миг те се озоваха на половин километър от скалата, а святкащите клюнове на озверената тъл¬па се забиха в празното пространство.
- Защо ли най-трудното нещо на света е да убе¬диш една птица, че е свободна - недоумяваше Джонатан - и че може сама да си го докаже, стига да отдели малко време, за да се поупражнява? Защо трябва да е толкова трудно?
Флетчър все още примигваше, смаян от промяна¬та в обстановката.
- Какво направи току-що? Как се озовахме тук?
- Ти нали каза, че искаш да се измъкнем от тълпата?
- Да! Но ти как...
- Както всичко друго, Флетчър. Въпрос на упражнения.
На другата сутрин Ятото беше забравило за вче¬рашното си безумие, но Флетчър помнеше всичко.
— Джонатан, помниш ли какво ми каза някога — че трябва да обичаме Ятото достатъчно, за да се върнем при него и да му помагаме да учи?
-Да.
- Не мога да проумея как успяваш да обичаш тъл¬па озверели птици, които току-що са се опитали да те убият.
- О, Флетч, това не ти харесва, а? Ти, естествено, не обичаш омразата и злото! Но трябва да се упражняваш, за да можеш да разпознаеш истинската чайка, да виждаш доброто у всяка от тях и да им помогнеш сами да го съзрат. Това разбирам под думата обич. И е истинско наслаждение, когато го постигнеш.
Спомням си, например, една разярена млада птица, казваше се Флетчър Линд Чайката. Беше току-що Прокуден, готов да се бие до смърт с Ятото, и тъкмо започваше да си изгражда собствен ад на Далечните скали. А ето го днес - вместо това гради собствените си небеса и води цялото Ято в тази посока.
Колкото по-нависоко летим, толкова по-малки изглеждаме на онези, които не са способни да летят.
|
Цената която плащат тези които обичат
