нещо за което да се бори и умре, някой при когото да се върне, когато се умори от битката. Това и аз винаги съм го казвала, но с времето разбрах, че е много важно при кого ще се върнеш.
Винаги съм мислила, че имам къде да се върна след всяка битка с вятърни мелници (при родителите ми) и докато бях 20-25г. всичко беше точно така, но след това се оказа, че това място е още една битка и то най-лошото е, че тя няма край независимо дали си капитулирал и си се предал (като да биеш мъртво куче). И всичко това, от добри намерения, нелепо, но е истина.
Та в такива случай почвам да се обезкуражавам, че мога да намеря човек, който, когато се прибера влачеща се и нуждаеща се от една дълга прегръдка и много любов от които да "презаредя", няма да постъпи точно като хората, които ме обичат безусловно, защото ме обича, но не ме познава.
Точно за това казвам, че любовта е дълъг път на опознаване на другия и себе си, защото само едната гола любов не стига, за да кажеш, че обичаш другия. Трябва да го познаваш, да усещаш от какво се нуждае и да можеш да му го дадеш, за да може той да е пълноценен, защото е част от вашето едно цяло и ако един от двамата не е пълноценен и цялото не може да се нарече така.
А за щастието не съм съгласна, че е химера. Щастието е начин на живот, на светоусещане, на това да се чувстваш душевно богат, а не нещо, което демонстрираме и врем в очите на другите
Редактирано от Изaбeлa на 11.01.09 11:52.
|