всъщност казах всичко.не съм скрила нищо.и аз се мразя че не мога да спра да го обичам.че мислите ми са непрекъснато за него.че го сънувам.че ми липсват ръцете му които ме прегръщат.че има най красивите очи.че когато говори ме кара да се смея да ми е хубаво че го виждам.че просто е до мене.......това май се викаше болен от любов.да липсва ми мъчно ми е не ме е срам да го призная.моя е вината че имах може би прекалено много очаквания.сега смятам че щом аз давам повече значи заслужавам повече.просто ми е нужно време.и като капак на всичко съм и в депресия