Защото не исках да седя и да си мисля:
"Лежа си и мисля: Защо не отивам при него? Защо просто не му кажа, че го обичам повече от себе си? Защо трябва въобще да си усложнявам живота...

Мисълта, че сега прегръща нея, че живее с нея, че тя го целува - побърква ме! Не е моя собственост, знам. Разделихме се, и това ми е ясно. Не беше по моя вина, простих му и глупавата грешка - това му е ясно пък на него. Не може просто ей така да зачеркнеш силните чувства! Ако ги е имало? Имаше ги, ясно ли е?! Оказа се, че и за две години не става да забравиш. Доказахме си го десетки пъти. И, мамка му, продължавам да го доказвам всеки ден!

Каза ми, че се маха завинаги. Че аз съм започнала живота си далече от него, че той също ще го направи. Далече сме един от друг. Къде ми беше акъла?! Може би някъде скрит под цялата тази логика и тъпата гордост! Защо тогава не му казах, че искам да бъда с него, където и да е? Защо трябваше да обръщам внимание на ненужната и безсмислена гордост?

Обичам те. Две думички, това е. Сега щяхме... Сигурно щяхме да сме заедно. И нямаше да се самосъжалявам толкова дълго време... Щяхме да учим, работим и живеем заедно на едно доста по-приятно място. Щяхме да имаме немската овчарка, от която се отказахме преди време. Нямаше да сънувам всичките кошмари от миналото, защото той щеше да пази съня ми. Щях да го гледам как се събужда всяка сутрин. Щяхме да пътуваме до най-затънтените краища на света, точно както си мечтаехме преди."

Ето за това си казвам това, което мисля и чувства. Защото сега знам, че съм казала и направила всичко и щом не е станало нищо ... ми може би просто не е могло да стане. Може би всичко е било само добро пожелание за един бъдещ момент, а не истинско желание от негова страна.
Така боли по-малко или поне имам душевният мир, че не съм пропуснала своят шанс. Или нещо такова

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите