Романът е тежък за четене откъм обем.
Паметни остават, обаче, някои мисли на Толстой. "Времето е най-добрият съдник." Запомнила съм момента, когато описва една възрастна жена в края на романа си, която не може да излиза от стаята си, понеже е немощна, но като всеки човек има нужда от своите емоции, понякога плаче, понякога се смее, понякога тъжи. Това беше във връзка с това, че човек се нуждае от своята порция емоции и независимо от обстоятелствата си ги предизвиква и набавя. Подробен е авторът в описанията си, но създава впечатляващо описание на руското общество през 19ти век.
Ти какво очакваше, екшън ли?