Уважавам чуждата и търся своята свобода във връзката си с хората, били роднини, приятели или нещо друго. Обичам и ценя, когато дадената дума означава нещо. Това... с думите - тънък лед е, знаеш ли?! Има хора, които се нуждаят от тях и такива, които го знаят. Могат да си боравят с тях, манипулирайки нуждата. Нуждата от споделеност, разбиране, мълчание, "допира" с другиго. Нуждата да бъдеш откровен, гол в доверието и отдадеността си. Нуждата да опънете въженце с някого, да привнадиш недостатъчността му с каквото ти попадне, а после - да обесиш на него самотата.
Всъщност, не обичам думите. Случва се да казвам, че понякога те хич не ни помагат да се разбираме, а напротив.
Smile, не съм си тръгнала, правейки "напук". Имам тук някъде един пост за "диалога", в който изришно е отбелязано, че за него трябват също двама. Аз съм от хората, които остават и след края. Това и правих всичкото това време - реанимирах труп, свалях нашийниците на въпросните думи и се давех в неразбиране и несподелено мълчание, докато не дойде умората...
И онези компромиси, страшните, дето ги правим със себе си, очакващи тихо възвращаемост, това - да бъдат оценени по достойнство. Но не достойнството, което споменаваш, защото то, споменатото от теб - няма нужда от оповестяване, от набиването му на кол и размаането му като право и средство. Него просто или го има, или не.

На истината краката са винаги разтворени!