|
Според мен доверието е на първо място в отношенията между хората, когато става въпрос за по-близки отношения.
Нито едно чувство не може да бъде "дадено" или "взето" без да има доверие между даващия и получаващия.
Загубата на доверие според мен е като да счупиш вазата на хиляди малки парченца. Няма повече лепене. И вазата става история :) Остават чувствата, които са като повей от миналото, който ни топли в студени зимни дни, но вазата и емоцията са вече две отделни неща :)) Любовта никога не умира, но посоката и може да се промени винаги.
Не мога да разбера хората, които си мислят, че могат да накажат някой с чупене на вазата. Те по-скоро наказват себе си, защото явно никога не са изпитвали Любов и не знаят каква сила и мощ има в нея : ))
Ето една притча за това, какво е да има доверие и какво е да няма доверие между хората :) Надявам се да ви хареса : ))
Пророкът и дългите лъжици
При пророк Илия отишъл един вярващ. Тревожел го въпросът за ада и рая, искал да знае как да подреди живота си. “Къде е раят, къде е адът?”- обърнал се с тези думи към пророка, но Илия не отговорил. Той хванал за ръка просителя и през тъмни улички го завел до един палат. През желязна врата влезли в голяма зала. Там се блъскали много хора, бедни и богати, облечени в дрипи и окичени със скъпоценни камъни. В средата на залата на открит огън в голям казан се варяла супа, която на Изток наричат “аш”. От супата се разнасял приятен мириз. Около казана се тълпели хора с изпити лица и хлътнали очи, всеки се опитвал да си вземе своето. Спътникът на пророк Илия се учудил, че лъжиците, които тези хора държали в ръцете си, били големи колкото самите тях, а там, където свършвали, имало дървена част за хващане. Останалата част, чието съдържание можело да засити човек, била желязна, нагорещена до червено от супата. Гладните алчно потапяли лъжиците в казана. Всеки искал своя дял, но никой не можел да го получи. С усилие изваждали тежките лъжици от супата, но тъй като били твърде дълги, дори и най-силните не успявали да ги поднесат към устните си. По-нетърпеливите изгаряли ръцете и лицето си или разсипвали супата върху раменете на съседите си. Ругаейки, те се биели и се удряли с лъжиците, с които би трябвало да заситят глада си. Пророк Илия хванал спътника си за ръка и казал: “това е адът.” Излезли от залата и скоро вече не чували адските викове. След дълго странстване из тъмни коридори влезли в друга зала. И тук имало много хора. В средата също врял казан със супа. Всеки от присъстващите държал една от огромните лъжици, които Илия и неговият спътник вече били видели в ада. Но хората тук били добре нахранени и в залата се чувал само тих доволен шепот и шумът от потапящите се лъжици. Хората се били разделили на двойки. Единят потапял лъжицата и хранел другият. Ако за някого лъжицата била твърде тежка, други двама му помагали, така че всики можел да се нахрани спокойно. Когато се засител единият, идвал ред на другият. Пророк Илия казал на спътника си:”Това е раят.”
|
Доверие
