Re: Koe e по-правилното...... / Контакти / Любов

Ми може би точно от това усещане, за което говориш - дали ще се почувстваш свободен и ще ти олекне като престъпиш това, което досега си смятал за свой принцип или ще изпитваш вина и ще откриеш, че и да ти се иска, не ти стиска - не е за теб, един вид. И може би трябва човек веднъж поне да прекрачи всички тези граници и да разбере, да разбере кой е в действителност. Е, сега малко шашаво ще е като Расколников да тръгнем да убиваме, за да отсъдим: "Въшка ли съм аз или не" и да се сдухаме в последствие, че виждаш ли, и аз изповядвам общите, най-исконните ценности и не мога да ги превъзмогна - като че действието задвижва чип в главата (това от един филм), който нарушиш ли "правилата" предизвиква силна болка. Обаче нямаме чип в главата, имаме съзнание. И е хубаво излишното да се изчисти от него, излишните скруполи като чуждото мнение, като това, че примерно трябва да сдържаш поривите си, когато това няма да нарани някого. Ми не, не трябва. Ето например това - всичко да е в твоя полза. Ми мен точно това ме дразни и ако изразявайки мнение, мога да спечеля, то може да си замълча, защото ще е излишно. Обаче усетя и се, че имам мнение или позиция при някаква ситуация, която не е много изгодна, но е необходима, то ще я кажа точно заради принципа, иначе ще се чуствам кофти спрямо мен самата и съвсем ще откача. Защото аз най-откачам, когато не съм направила нещо, както аз съм мислила, че трябва... един вид имам някакъв чип в главата. И въпросът е да се отърва от него или не. Въпросът е защо го има. И страха от наказание или чувството за правилно-неправилно определят поведението ни. И отговорът вероятно е и двете. Защото от опит знам, че не е само за пред мен, аз винаги имам чувството, че съм наблюдавана и съдена. Тоест не е просто съвест, а някой, някой, който вижда всичко. Това си е сериозна спорачка, ако питаш мен.
Доза атеизъм ли е лекарсвото в случая? Другото е възпитание, среда, опит... или просто се раждаме такива, каквито сме с всичките ни норми и принципи в главата, т.е. в душата, ако така се раждаме. А с времето и опита отсяваме истинските, опознаваме се и ги назоваваме, но те са си в нас, въпросът е ще имаме ли възможност да ги проявим или не и никога няма да разберем на какво сме способни. То има и убийци, които никога не са убивали, даже хора, които биха изневерили, но не им се е отдал шанс или пък са щели да ги замерват с камъни и ги е било страх. Тоест след всички тези бла-блаблаа, май най-доброто е "Да Бъдем" на първо място, да изживеем повече, но не като престъпваме т.нар. "принципи", а като се изправяме пред множество възможности да формираме една наистина истинна представа за самите себе си и това, което сме. Не като средностатистическия американец, който навлиза в един изграден модел и едва ли има особен избор освен да следва няколко пътя, които го поставят пред много ограничен избор... да бе, страната на неограничените възможности, обаче пак нещата са си в предварително зададени рамки, които искаш или не определят и твоята личност и начина ти на мислене, дори. Не знам, не мисля, че е постижение да си добър, когато от това имаш полза и хората те харесват. Много малко хора ще излъжат, ако от истината биха спечелили или поне не би им навредила. Въпросът е до какви граници си склонен да отстояваш тези свои т.нар. принципи и кои от тях ще отстояваш до края. Сигурно те са истинските или... всичко в този живот е една ужасна заблуда и въобще... ми то тогава какво значение има - хубаво е да си въобразяваме, че сме принципни, не е лошо усещането, афтър ол. Пък за някои принципът е капитала, и те точно на това не изневеряват. Чичо Скрудж примерно