просто твърде много неща знаех за него и твърде много държах на него... в този смисъл не можех да му бъда нито приятелка, нито нещо повече - първото не ми беше достатъчно, второто беше невъзможно, най-малкото след всичко, което знаех никога нямаше да му повярвам напълно колкото и да се опитвах, за мотивите му и... беше опустошително, никога не бях обичала някого толкова - сигурно защото никога не бях навлизала в нечия душа толкова, но се оказа, че съм се разровила твърде-твърде надълбоко... за съжаление. мога да ти кажа само, че още боли... но се опитвам и успявам (!!!) да не мисля вече толкова - проблемът е, че всеки ден аз полагам усилия, за да поддържам всички тези чувства, съмнения и угризения ако щеш заспали, а всеки миг бих могла да изригна. нито знам дали някога на себе си ще си го простя, нито знам кое ми е по-тежко да приема - че незаслужено го изхвърлих съвсем от живота си... или от какво лиших себе си... и никога не бих постъпила така преди това - разумът ми казваше да се държа нормално, сърцето ми го искаше, аз исках да запазя някаква връзка дори от време на време, но... но не можах, защото макар това което исках, мислех и решавах, аз знаех твърде много.