Това, което пишеш помага, но само за по-лесно понасяне на загубата на скъп човек. При мен нещата са по-сложни. Защото той постъпи зле! Все едно, че съм някаква си...а не съм! И все едно че той е...а искам да си мисля, че не е! Отчаяно се опитвам да го оправдая и реабилитирам в собствените си очи. Но ми е трудно, все по-трудно. Болката от обидата с нищо не мога да компенсирам. Засега. Това, че на някой добре му стои новата риза, или че цветенцето е хубаво, не помага.

За следващ човек - няма проблем, няма да пострада от мен. Любов едва ли, но имам много друго за даване. Не съм озлобена срещу света, ненавиждам не хората, мъжете, не дори конкретен един от тях, а начинът, по който той постъпи с мен.

Това, обаче, не означава, че съм обляна в сълзи, не. Просто болката си е винаги с мен. Дори и днес, докато вече трети час се подхилвам - слушах сутринта в една трогателна песен как "любовта омира". Какво да правиш, фолк...