Знаеш ли...има една приказка, която никога няма да разкажа. Онази, която никога не се сбъдна.

Мога само да гадая какво щеше да се случи от тая приказка, която се роди и заживя за малко, защото беше кратка като есенен лъч светлина по очите ти, докато слънцето изгрява и светлината е коса и се забива в ретината ти.

Изгрев беше това, но на какво? Облаци го покриваха и даже не знаех какво виждам. Как да знам как ще залезе това, като не видях накъде отплува?

Всяка друга приказка ще ме приспи, от тази се събуждам. Бягам от тази приказка, защото ме е страх от края. Не искам да се събуждам. А сънищата ми ме водят точно към нея.


Имало един ден....тя взела кошничката си и отишла да бере цветя. С пълна кошничка цветя и весели песни на уста тя приседнала на тротоара, за да си почине, и гледала едни модни списания, защото имало цветни петна по тях и й харесвало как слънцето ги кара да танцуват. Тогава се обърнала и....видяла....


Какво ще кажеш за приказката, с която те събудих?