|
Тема |
Отхвърлената любов |
|
Автор | * (Нерегистриран) | |
Публикувано | 13.06.05 17:45 |
|
|
Отхвърлена любов – нищо нечувано. За всеки тя после се превръща в нещо средно между “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Разум и чувства” и кой ли не още роман.
Странното е, че всичко минава през няколко етапа:
1. Неверие – човек не може да повярва на това, което е чул.
2. Оптимизъм – все пак нещата могат да се оправят.
3. Отчаяние.
4. Депресия.
5. Желание за отмъщение.
6. Самоубийствено отчаяние.
7. Апатия...
Минавам това за втори път, не е като да ми е непознато. Странно е, че почти доближавайки 30-те, се озовах отново в тази ситуация. Предходният път бях на 17. Не съм и психопатка, повечето хора ме считат за относително уравновесен и силен човек. Исках да променя нещата, сюжета, ама ей на, не успях. Отново проза... Винаги съм се ужасявала от гледката на отчаяна жена. А не се усетих кога се превърнах точно в такава. Мислех си, че няма да се влюбя, че това не е присъщо на хората след определена възраст. Мислех си, че дори и да съм влюбена, ще имам силата да го превъзмогна... А сега всяка мисъл ме навежда към спомени, свързани с него. Всяка ситуация свързвам с него. Поради стечение на обстоятелствата, ми се налага да контактувам с него. Нямаше как да го изтрия тотално от живота си. Може би там ми е трагедията, знае ли човек...
|
| |
|
|
|