|
Тема |
Re: Ще дойдеш ли...? [re: despairado] |
|
Автор | Menada (Нерегистриран) | |
Публикувано | 08.08.04 02:55 |
|
|
Различна е..., те всички са различни. Но си приличат. Структурно и смислово
Но днес ми е много тъжно и не мога да говоря оптимистично. Днес ми се иска да ти кажа: радвай се, че не си го преживял, понеже не знаеш какво е да го загубиш . Знам ли всъщност кое е по-гадно... може и да не съм права.
Иска ми се да плача, а вече и това дори не мога. Преди доста време загубих баща си... и дълго все така го чаках да се върне вечер - то е като условен рефлекс, очакваш да чуеш стъпки по стълбите, ключът във вратата, шум в коридора... но не. После се сещаш, че няма да стане никога вече ("никога" - ужасна дума! разбираш целия ужас, който тя съдържа, когато наистина загубиш някой) и тази безвъзвратност те запраща в бездна от мрак и безсилие...
И после (като че ли е сега) - пак същото. Чакаш в mail-a, ICQ-то - нищо. Като духът затворен в бутилката: през първите 100 години изпитвах страх и тъга. През вторите 100 - страхът стана гняв, а тъгата - отчаяние. После гневът стана жажда за реванш, отчаянието - безразличие... Но на заден фон винаги стои едно очакване, може би дори едно нездраво любопитство - все някога, някъде нещо ще се случи... и това очакване понякога те изважда от равновесие като тази нощ... а безсилието е вездесъщо - затворен си в бутилката и сам не можеш да излезеш, някой трябва да те извади. И не можеш да знаеш как и кога - и изобщо дали - ще стане това... каква ирония!
Но ти - не се предавай, още не си в бутилката!
|
| |
|
|
|