|
...Всеки ден ще чупя по нещо грубо и твърдо от себе си... Докато стигна до меката сърцевина и ти я подаря. Ще я пазиш ли?!
Ще ме боли ужасно. Ще бъдеш ли до мен да поливаш раните ми с живата вода на гласа и очите си?...
Всеки ден ще умирам по малко, за да се роди нещо красиво. Ще го откърмиш ли?...
Ще си проправям път през собствената си джунгла... Ще бъдеш ли мачетето в ръката ми?... Моята посока?...
Готова ли си да ме следваш в това пътуване ... към мен ... към теб ... към щастието...към нищото...?
Ще бъда уязвим и слаб! Безкрайно беззащитен! Ще бъдеш ли черупката на голата ми душа?... Ще попият ли устните ти завинаги тайната на моите сълзи – последните момчешки сълзи в уморените ми мъжки очи?
Готова ли си да сънуваш заедно с мен най-страшните ми кошмари?... Най-красивите ми сънища?...
Готова ли си да провериш колко дълга е една малка вечност?...
Иначе всичко ще е тъй ненужно! Безпричинно... Недовършено...
Докато те няма...
Нямаше те през онази майска утрин, когато долината се пробуждаше след дъжд, обляна в слънце и зеленина... Когато изгревът над гората беше толкова красив, само заради самия себе си... Затова не успях да се зарадвам докрай на пейзажа... и все ми се стурваше, че нещо липсва. Търсех го и не го откривах. Не разбирах,че липсваш ти...!
Ще бъдеш ли онзи последен допир на четката с платното, който превръща пейзажа в шедьовър?... Онзи последен стих, който крие ключа към смисъла на една поема?...
Нямаше те в кафенето да посрещнеш погледа ми, когато между репликите на моите приятели не намерих себе си и се почувствах чужд на мястото и времето... Когато с поглед, реещ се над съседните маси, те потърсих, но не те намерих...
Ще бъдеш ли нежният ловец, който ще улови всички мои препуснали в степта на самотата погледи...? Ще бъдеш ли моята тишина...?
Нямаше те в малката къщурка с кирпичена душа и варосани стени, която толкова харесах... Нещо избяга тогава горе в планината, когато отворих прозоеца на бялата стаичка и ми се стори,че светът изглежда съвършен единствено от този дървен прозорец с олющена боя...
Ще дойдеш ли, за да пуснеш слънцето през прозореца на варосаната ми душа?... Да чуя смеха ти като ято пеперуди над поляна с цветя?.... Да донесеш въпросите на моите отговори?... Да предусетиш и най-тихите ми вътрешни повеи и да бъдеш повелителката на моите ветрове?...
Ще дойдеш ли?!
Отварям ти врата:
despairado@abv.bg
__________________________________
Точно сега имам нужда от много приятели! Не е задължително всеки, кото изрази отношение, да е безумно млада, престъпно красива, невъзможно нежна, вдъхновяващо духовита и обезоръжаващо добра девойка, но много би ми помогнало,ако е така...! Особено, ако можем да говорим не през мониторите... Отдавна нещо в мен крещи, че иска нещата да се случват истински... Всяка виртуална дума уморява...!
"Живеят само влюбените.
Останалите просто съществуват!"
Уилям Шекспир
|
Ще дойдеш ли...?
